Два месеца привидност

Предизборната кампания е в разгара си. Нейното начало, разбира се, не беше преди няколко седмици, повечето партии започнаха поне привидно подготовката доста преди това. Заедно с това, се оформиха и първите дебати и сблъсъци. С напредването на кампанията ние гражданите вероятно очаквахме да чуем предложенията на политическите сили, които да ни заинтересуват и привлекат. Най-често споменавания фактор е глобалната криза.

Все пак, въпреки всичките негативи, които носи, финансова криза, която засегна най-силните капиталистически центрове, има и едно голямо предимство. Тя, до голяма степен, сложи край на вече отъпканите пътеки за икономическа стабилизация и развитие. Сега правителствата, особено на държави като България, могат да покажат какво могат. Ако след 1990 българските правителства бяха в ролята на слушащият ученик, който изпълнява съветите на институции като МВФ и Световната банка, сега кабинетите за първи път могат относително самостоятелно да решават какво да правят. Това звучи добре, но от друга страна е доста опасно, особено като се има предвид българския опит с правителства като това на Луканов, Беров и Виденов, които бяха достатъчно самостоятелно.

В този смисъл, предстоящите избори са много важни за българските партии и най-вече за техните избиратели. За първи път ние като граждани трябва да внимаваме какво пише в някои програми и дали да не ни е страх от това някой да изпълни или не програмата си. Ако до момента България имаше валутен борд, който преминаваше частично в икономически и имаше гласове за политически контрол отвън, сега на практика икономически вече на сме на абордаж.

Имайки това предвид кампанията трябваше да ни представи истинска алтернатива на някакви политики и вероятно борба на идеи за бъдещето на България в „открития океан”. На практика обаче, кампанията е вяла и ние сме лишени от това. Политическите сили ни занимават с всичко друго, но не и да ни дават това, което искаме да чуем.

За самите партии това не особено добре, защото така продължават да създават люшкащи се, непостоянни и най-лошото – неинформирани избиратели. До 2001 г. в България имаше ясна ориентация за ляво и дясно, с всички условности на домашното разбиране на това разделение. То даваше поне частични маркери за възможните стъпки на двете основни партии, ако една от тях е на власт. Проблемът след 2001 е, че това ясно разграничение изчезна и избирателите загубиха ориентир за възможните посоки на политиките на партиите. Досега особено в икономическата сфера, българските правителства се предполагаше, че са частично ограничени и пътят е определен. Сега вече това не така и при липсата на разграничение ляво-дясно избирателите не знаят какво да очакват или започват да търсят други основи на избора си.

Основно правило е, че при липса на ясно позициониране по скалата ляво-дясно, хората започват да избират по т. нар. компетентност. Това е качество, при което дори и при едни и същи декларирани цели, гражданите биха избрали този, който създаде идеята, че е по-компетентен и способен в постигането на крайните резултати. И тук идва проблемът с настоящата кампания или по-скоро нейната привидност.

В условия, при които е все по-важно какво прави правителството, а и избирателите все по-малко могат да избират по принадлежност и търсят да изберат най-добрият за тази работа, политическите сили ни лишават от реална кампания. Липсата на истински дебати по отделните сектори и свеждането на политическия разговор до проблеми с регистрации, ПР акции, лични драми с любовници и извънбрачни деца, намеци за сексуалност и истории със счупени глезени е само срещу гражданите. Така те губят интерес към политиката и изборите, изключват се съвсем съзнателно от досадния и нискокачествен информационен поток и накрая или гласуват странно или просто излизат от политическата система, като си остават в къщи.

Настоящата ситуация с два избора през 30 дни, която е странна по български, можеше да се окаже от полза за положителното отношение между партии и избиратели. Дългият спор 2 в 1, основан на съвсем други мотиви, се реши от само себе си. Изборите за европейски парламент просто се превърнаха в допълнение на парламентарните. Европейските теми никъде в съюза на са били определящи на този тип избори. В нашия случай, темите от домашната политика напълно доминират над външните. И по този начин българските избиратели и кандидатите за техни представители имаха два пъти повече време, за да се запознаят едни с други. Това можеше да помогне на партиите да обяснят с какво са по-добри, на гражданите да добият представа поне кой е па-малкото зло.

До момента обаче това не се случва. Със сигурност има политически субекти, които са убедени, че именно те ще спечелят от резултата на тази привидна кампания – ниска активност и повишена аполитичност. Въпросът е дали това може да бъде устойчива и дългосрочна стратегия.

No Comment: 14 януари – премиерът Сергей Станишев ще направи работно посещение в Москва

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ П Р А В И Т Е Л С Т В Е Н А И Н Ф О Р М А Ц И О Н Н А СЛУЖБА 1194 София тел. 9402770 бул. “Дондуков” №1 факс 9802056

WEB site: HTTP://WWW.GOVERNMENT.BG/, E-mail: GIS@GOVERNMENT.BG 14 януари – премиерът Сергей Станишев ще направи работно посещение в Москва 01/14/09 За информация: Таня Джаджева 940 27 70

Министър-председателят Сергей Станишев заминава утре, 14 януари, на работно посещение в Москва. Визитата е договорена в телефонен разговор с руския премиер Владимир Путин. Те ще обсъждат актуалните проблеми, свързани с доставките газ за Европа.

Който жертва свободата, за да придобие временна сигурност, не заслужава и двете!

They that can give up essential liberty to obtain a little temporary safety deserve neither liberty nor safety.”

Benjamin Franklin

Тази мисъл на един от бащите на Америка, явно е съвсем непозната за българските студенти, протестиращи през последните дни в Студентски град. Идеята, че основните ни свободи не трябва да бъдат жертвани, за да получим сигурност е основна ценност за либералната демокрация, която е продукт на доста опит на много поколения. За българските студенти обаче явно това е тайна.

В исканията на студентите, които при всички случаи имат огромни основания за протест, се вижда смесица от съществуващи, но ненужни мерки и несъществуващи, но вреди стъпки, които правят точно това – жертват свободи и права за обещания за мнима сигурност.

Студентите искат да се въведе адресна регистрация. Ами такава адресна регистрация има и в момента. Всеки, който се настанява в общежитие плаща около 2 лв. за да получи жълта бланка и да бъде заведен в отчет на местното РПУ. Но какъв е смисъла на тази регистрация? Тя нито може да накара охраната в дискотеката да не бие, нито полицията да се намеси. Тази жълта бележка може единствено да се превърне в повод за полицейско заяждане, защото май по закон всеки трябва да я носи заедно с личните си документи.

Студентите искат и повече камери за наблюдение. Аз поне си мислех, че всеки млад човек по презумпция има свободен дух в излишък и достатъчно подозрение когато е следен, сниман и ограничаван. Явно греша. Между другото, това искане на студентите също е абсурдно. Повечето от блоковете в Студентски град имат камери за наблюдение на входа. Естествено никой от живеещите там никога не е питан, дали е съгласен с това. На практика тези камери са абсолютно безсмислени, защото няма кой да следи материала от тях. Остава неприятно усещане, че когато се прибираш вечер с половинка, „властта” в Студентски град знае. Съмнявам се, че искаме точно това.

Искането за повече полиция също е нелогично. Всеки, който е живял в Студентски град знае, че там има полиция, но тя не върши работа. Всеки, който се е обаждал на полицията от Студентски град знае, че те няма да дойдат, ако има дребно нарушение на реда. Затова пък ми се е случвало след скандал с неуката портиерка на входа, от една от стаите да излиза полицай по бели гащи и да ми иска личната карта. Колегите му дойдоха толкова бързо, че той още не си беше закопчал панталона.

Студентите искат да ограничи достъпа на външни хора до Студентски град. Това е кошмар. А може би трябва Студентски град да се превърне в истинско гето и да се построят високи стени? „Кварталът на науката” и без това се превръща в интелектуално гето: място, в което няма книжарница, нито пък библиотека, няма кино, нито театър. Студентски град е място, където всичко е позволено, няма правила. Всеки може да паркира навсякъде, може да изхвърля боклука си, може да бие, пие или крещи. Хората с пари могат да имат там евтини жени, лъскави, но незаконно построени жилища и дискотеки.

Пречи ли това на студентите, които живеят там или им харесва? Не е ли липсата на елементарна законност и нашата търпимост към това основния проблем? От 1968 г. насам студентските бунтове по света искат винаги кардинална промяна на държавата и нейното отношение към тях, към науката и образованието, към перспективите им. А какво искат българските студенти в последните години – евтини карти за транспорт и повече полицайщина. Вървейки по този път, никак не е случайно че 200 години след Франклин повечето от младите хора са далеч от прозрението на му, че в дъното на всичко е запазването на правата ни и са готови да ги жертват.

Прекалихте!

„Нова телевизия” уволни Коритаров. Уволни го не когато стана ясно, че той е бил сътрудник на ДС, а когато ги натисна един самозабравил се олигарх, достатъчно близък както с Първанов, така и с надеждата на всички български домакини – Бойко Борисов. Странен е морала на тази телевизия и понеже една институция не може д има морал сама по себе си, говорим за хората, които я управляват. Всъщност те нямат морал. Има мазно подлизурчене на хора, които за 20 години натрупаха капитал чрез кражби от всекиго до когото се докоснаха – от нас гражданите, от държавата ни, от други мафиоти. Сега тези хорица искат да забравим, че те нямат образование, нямат интелект, нямат морал и да им позволим да станат новите морални и материални стожери на България в 21 век. Натрупали капитали, тези хора сега разбират колко важно е да си уважаван и хората да имат добро мнение за теб. И станаха много болезнено чувствителни на тази тема. Разбираме ги. Всеки, който е бил прост доносник, историк на БКП, долнопробен чистач в УБО или не особено обещаващ спортист и изведнъж се е превърнал във влиятелна фигура, естествено ще иска да достигне статус на английски лорд.

За да направят това те биха купували медии чрез подставени лица, биха пребивали журналисти, биха уволнявали и още много други неща, които умът ни не може да си представи. Те просто се самозабравиха, прекалиха. Тотално загубиха представа за това, че година не е 1950, а 2008, за това, че Сталин и Брежнев са мъртви и дори Путин вече не е президент. Заслепени от блясъка, който преследваха, забравиха, че България не е страна от Третия свят, а макар и най-лошия член на ЕС, все пак е част от друга общност. Загледани в дребните си цели и наедрелите си тела, те забравиха, че един ден всички си отиваме от този свят и не можем да вземем от тук нито властта, нито богатството си. Затова пък оставяме спомени в живите. Тези другари със сигурност не са религиозни, но би трябвало да знаят, че със сигурност има по-висша сила от човека, пък бил той и страшно богат.

От друга страна Коритаров е героят на нашето време. Той е образът на България през 2008 г., в която има неравна борба между миналото и истината. Той е човекът, който искаше да се прероди и да забрави мръсната, но и нещастна лична история. По същия начин България постоянно бяга от участието си в атентата срещу папата и убийството на Георги Марков, точно както другарите искат да забравят, че са били ненадарени борци, нисши служители на УБО или не-талантливи историци. Жалкото е, че Коритаров направи своя опит да извърви пътя от щатния работник на ДС и мечтата си за разузнавач до демокрацията. Онези другари дори на знаят, че такъв път съществува. Коритаров се провали накрая. Представете си ако не чакаше някой друг да му извади досието и не беше тръгнал да говори за „служба на родината”. Не беше тръгнал да използва ченгиджийските си похвати и беше останал верен на пътя към осъзнаването на личната си свобода. Това не стана и сега той може да свърши ужасно тъжно – премазан от почти едни и същи хора, но в две съвършени различни системи. А това трябва да ни покаже, че може би успяхме да сменим системата, но хората от миналото и техните методи са още тук. Трябва да сме наясно, че България продължава да бъде мътно място, в което истината, честността и елементарното човешко достойнство не са добре дошли.

Рестартиране на политиката

Разпадът в политическата система на България е лесно забележим и доста дълбок. Управляващата коалиция е безсилна. Очевидно е, че тя не може да проведе каквато и да било политика в който и да било сектор. За реформите, от които България има нужда, и дума не може да става. За тях трябва експертно знание и желание за промяна.

На фона на „интелектуално болния човек” в управлението не е нужно да се появи някой особено силен, за да го замени. Реалността обаче показва, че видимата опозиция СДС, ДСБ и ГЕРБ на практика страда от същите проблеми, от които и управляващите. Тя не показва по никакъв начин, че знае какво трябва да се направи. А когато демократичният път на развитие на една държава е малко или много решен, политическото състезание се свежда до показване на компетентност.

Какви могат да бъдат причините за този разпад и безидейност в цялата политическа система на България? И по-важното – какво може да се промени, за да очакваме след време промяна на положението и появата на алтернатива на този модел?

Причините са свързани с вида и функционирането на партиите, които искат да управляват. Един поглед върху тези, които са в управлението, и тези в опозиция, доказва тезата, че не само политическият им резултат е сходен, но и че са оформени по почти един и същи начин. В този смисъл всякакви идеи за политическа алтернатива трябва да започнат с ясна представа какво трябва да се промени в политическите партии, за да престанат да бъдат „болните хора на обществото”.

Смислената алтернатива на това, което имаме в момента може да се появи само ако се промени типът връзка на партиите с избирателя. За съжаление всички български партии с изключение на БСП се изграждат и привличат симпатизанти, разчитайки на „харизмата” на лидера си. Това се отнася както за управляващите НДСВ и ДПС, така и за опозиционните ДСБ и ГЕРБ, които в крайна сметка си останаха типично лидерски. Новата политика в България не може да дойде от такъв вид връзка с избирателите, защото тя разчита на енигми, на външен вид и на харизма. По този начин от политиката почти се изолират двата основни елемента за нея – ценностите и идеите.

Партия, която лишава себе си и симпатизантите си от тези неща, може и да печели избори, но не може да управлява. Тя е спечелила гласове с лидера си и неговата харизма, но в условията на демокрация, за да управляваш смислено, се изисква много повече от един човек с добър имидж. Идеите и ценностите създават принципите на управление. На прост език това означава какво правиш не само с досиетата на ДС, но и как разпределяш бюджета си – дали пращаш пенсионерите на море или строиш магистрали. По този начин партиите стават разпознаваеми и предсказуеми както за избирателите си, така и за възможните си коалиционни партньори.

Силното политическо лидерство, от друга страна, има място в партиите, но не трябва да се изразява в това да бъдеш единственият и непогрешимият в цялата организация. Политическите партии имат нужда от силни лидери, които да променят вече зададения модел на отношение между тях и избирателите. Проблемът е, че всички те ходят след своя електорат, а не го водят. Българските партии просто слушат какво „искат хората ” и веднага са готови не просто да го повторят, а да го обещаят, и то в големи размери. Това ражда политически недомислици като обещание, идващо от дясна партия, което предвижда специален закон за отнемане имуществото на бившия монарх, и всякакви други популистки концепции, които се раждат постоянно в политическото пространство. Партиите както от опозицията, така и от управлението са готови да следват сляпо най-гръмогласните настроения на обществото и така попадат в капана на лесните, но неприложими решения. Освен всичко останало, не е маловажно да се промени и начинът на финансиране на партиите. Настоящият модел тласка политическите организации към търсене на пари под масата. Той изисква от тях да имат огромен финансов ресурс, който няма как да е чист. А тези пари винаги ще трябва да се заработят или изплатят. И понеже партиите няма как да ги спечелят, те ги връщат под формата на услужливи политически решения. Липсата на политическо в момента отчасти се дължи точно на тази мръсна игра на политици и партии от всякакъв калибър със съмнителни финансови източници. За да има някакви реформи и дори само опити за промяна, партиите трябва да са свободни от този натиск. В обратния случай на всички избори ние, гражданите, ще избираме просто партията, която ще извърши корпоративните услуги в управлението.

Модели за по-добро финансиране на партиите има много. Един от възможните варианти е британският, в който партиите не заплащат почти нищо от изявите си по време на избори, защото се смята, че обществото има право да се запознае с тезите и предложенията им. Предложеният през лятото от Първанов модел ограничава притока на чисти и декларирани пари, а не нуждата на партиите от космически финанси. Колкото и пари да налива държавата в партиите, те никога няма да стигнат, ако не се създаде друг регламент за медиите по време на избори. Опасността за партиите у нас е те да бъдат превърнати в прости приносители на държавната си субсидия към полукриминалните собственици на вестници и телевизии в България.

Истинската функция на партиите е да задават посоката на идейно движение на своите избиратели. Политическата алтернатива на настоящото статукво трябва да прави точно това – да води и да обяснява на гражданите. Системата има крещяща нужда от хора с твърдостта на Аденауер или Чърчил, които не залъгваха, че светлото бъдеще чука на вратата. Нужни са хора, които имат смелостта и доверието на гражданите на основата на идеите си, които са готови да обещаят нещо подобно на „кръв, пот и сълзи” като Чърчил след Втората световна Война. Само такъв тип задаване на тези, подплатени с ценности, може първо да изведе партиите от папагалското им положение, а по-късно да създаде и смислено управление.

Българската политика се нуждае от реформи и те рано или късно ще се случат. В интерес на нас, гражданите, е това рестартиране на системата да се случи по-рано, целенасочено и съзнателно. Целта е нов модел, съвсем различен от настоящия, който включва граждански отговорен политически субект и си поставя за цел не да премине бариерата за влизане в парламента, а да спечели доверието на мнозинството от избирателите.