Зелените – 0.52%

Защо Зелените не само не успяха да минат 4% и да влязат в парламента, а останаха и под заветния 1%, който им даваше право на държавна субсидия.
Този текст е писан няколко седмици преди парламентарните избори, малко след изборите за евродепутати. Задържах го до сега, за да не бъда обвинен, че преча на проекта на „Зелените”, за който работят или симпатизират много хора, които уважавам. Публикувам го сега,с малки корекции, въпреки че е загубил някои свои качества след очевидния резултат.

„Зелените” се появиха като официализиране на нещо, което изглеждаше като пререждане или поне събуждане на гражданското общество в България. Канализирането на подобни настроения, обаче е далеч по-трудна задача. За да успее подобен проект са нужни някои дадености на обществото, които въобще не е сигурно, че могат да бъдат намерени в този момент в България.

Интересното е, че това вече се е случвало със сигурност в други партийни системи в ЕС. Германия е една от държавите, където „Зелените” са извървели този особен път. През 60-те години те са просто неформална група от лявонастроени радикали, обединени от чувството, че държавата, в която живеят, не е достатъчно комфортна за техните разбирания. За период от 30-40 години тези маргинали не просто се организират в политическа партия, а се превръщат в един от най-желаните коалиционни партньори за създаване на правителствени коалиции.

В България случаят с новата партия „Зелените” е доста по-различен. Не може да се каже, че участниците в есенните протести за запазване на природата в последните девствени кътчета са маргинали. Дори напротив, те донесоха две нови неща. Първо, събудиха надежда, че в България има ново гражданско общество, което за разлика от друг път не е родено отгоре, а обратното – отдолу, чрез осъзнаването, че дори всекидневните проблеми са предмет на политиката, когато остават дълго нерешени. Второто ново нещо е усещането, че в българската партийна система за първи път има място за „зелена” идеология.

Въпросът дали българските зелени могат да повторят успеха на немския си аналог може да получи отговор, ако се изяснят други неща. Първото от тях е „зелена” ли беше основата на гражданските протести в защита на Странджа през есента?

Тази сравнително нова идеология носи своите особени белези. В началото немските маргинали са имали непоносимо голямата цел не просто да подобрят нещата, а да сменят изцяло системата. В техните програми е записано не само спиране на атомните електроцентрали, а предложения за супер високи акцизи на петрола и природния газ, оттегляне на Германия от НАТО, легализиране на леката дрога и т.н. Все неща, които са звучали повече от революционно дори в началото на 80-те. Но безспорно, зелените са създавали, макар и смехотворен и абсурден, модел на света и обяснение на всичко. Това са и основите на всяка нова идеология.

Ако се върнем към ситуацията в България, можем да видим, че това съвсем не е така. Българските „зелени” не са първи в много от предложенията си и ще им бъде невъзможно да ги направят своя запазена марка. Пример за това е идеята за пряко гражданско участие, която в Германия през 70-те е запазена за зелените, но в България сега вече е част от програмите на няколко партии, една от които е Новото време.

Зелената идеология може да се изразява и в един нов модел на живеене, основан на постматериалестични ценности. Исканията на протестите за Иракли и Странджа през есента обаче, могат да имат не точно такъв прочит. Мотивът на протестиращите не беше изведен от сблъсък между едно конвенционално, индустриално решение на някакъв проблем с новаторските идеи на зелените. Въпросът не беше дали да се закриват атомни или електроцентрали на въглища, за да се заместят от вятърна или слънчева енергия. Протестите дори ни бяха за или против строежа на АЕЦ Белене. Единственият въпрос беше искане за елементарната законност и върховенство на правилата в България.

Проблемът за върховенството на закона по време на зелените протести беше поставен като изискване към държавата да организира спазването на своите собствени правила. Подобен проблем не може лесно да влезе в съвременната платформа на европейските зелени, защото в нормалните демокрации, той отдавна е решен. И това е една основна разлика между българските и европейските зелени, която дори може да постави под съмнение зелената основа на движението в България.

С други думи основата за създаването на българските зелени не беше някакъв проблем, породен от постматериалистичното мислене на хората. В интерес на истината дори този въпрос би могъл да получи постматериалистичен прочит, ако той бе обърнат към индивидуални или дори групови човешки права. Това би се получило, ако протестите бяха за правата на гейовете или емигрантите.

Природосъобразният начин на живот се смята понякога за някаква основа на този нови тип идеология. За българските зелени обаче, това може да е повече проблем, от колкото предимство. В България природосъобразният начин на живот е повече лайфстайл. Той може да бъде мотив някой да си купи хибрид или екологично чиста химикалка, дори да използва рециклирана хартия, но това не може да се превърне в мотив и посока за гласуване. С други думи, е силно съмнително, че зелените могат да извлекат електорална полза от това.

И другата разлика между българските и европейските „зелени” е в медийната политика. Немските зелени са известни като царе на отношенията с журналистите и имат супер атрактивен образ за медиите и съответно за обществото. В България за съжаление това съвсем не е така. „Зелените” в България проявиха особена агресивност и силен негативизъм. В опитите си да покажат, че са различни, те загубиха оригиналност и свежест, които би трябвало да са техни черти.

В самата кампания „зелените” на практика изчезнаха от общественото внимание и бяха запомнени само с протеста си срещу депозит за участие на изборите от 50 хиляди лева. Поддържането на проблема като основен в кампанията замести всички останали неща, които можеха да се направят и то без особени средства, ако партията беше разчитала на доброволци и оригиналните си идеи. „Зелените” предпочетоха да се оплакват от неравнопоставеното си положение спрямо установените политически формации, вместо да го превърнат в свое предимство. Така поне биха направили немските „зелени”.

Това са част от нещата, които поставят под съмнение успеха на този проект. В него обаче има елементи, върху които трябва да се замислим. При българските „зелени”, поне привидно, се вижда идеализъм и решителност да се поддържа ясното разделение между политика, бизнес и пари, когато това го изисква обществения интерес. Това е много важна характеристика, която всички основни партии в България в момента нямат и което е в дъното на недоверието към тях.

Освен това, макар и доста непохватно, партията постави едни много важен въпрос – финансирането на партиите и техните кампании. Огромните харчове за поддръжка на структурите и предизборна агитация е често представяна като легитимната причина за партиите да се обвързват със съмнителни корпоративни интереси и да ги предпочитат пред обществените.

Два месеца привидност

Предизборната кампания е в разгара си. Нейното начало, разбира се, не беше преди няколко седмици, повечето партии започнаха поне привидно подготовката доста преди това. Заедно с това, се оформиха и първите дебати и сблъсъци. С напредването на кампанията ние гражданите вероятно очаквахме да чуем предложенията на политическите сили, които да ни заинтересуват и привлекат. Най-често споменавания фактор е глобалната криза.

Все пак, въпреки всичките негативи, които носи, финансова криза, която засегна най-силните капиталистически центрове, има и едно голямо предимство. Тя, до голяма степен, сложи край на вече отъпканите пътеки за икономическа стабилизация и развитие. Сега правителствата, особено на държави като България, могат да покажат какво могат. Ако след 1990 българските правителства бяха в ролята на слушащият ученик, който изпълнява съветите на институции като МВФ и Световната банка, сега кабинетите за първи път могат относително самостоятелно да решават какво да правят. Това звучи добре, но от друга страна е доста опасно, особено като се има предвид българския опит с правителства като това на Луканов, Беров и Виденов, които бяха достатъчно самостоятелно.

В този смисъл, предстоящите избори са много важни за българските партии и най-вече за техните избиратели. За първи път ние като граждани трябва да внимаваме какво пише в някои програми и дали да не ни е страх от това някой да изпълни или не програмата си. Ако до момента България имаше валутен борд, който преминаваше частично в икономически и имаше гласове за политически контрол отвън, сега на практика икономически вече на сме на абордаж.

Имайки това предвид кампанията трябваше да ни представи истинска алтернатива на някакви политики и вероятно борба на идеи за бъдещето на България в „открития океан”. На практика обаче, кампанията е вяла и ние сме лишени от това. Политическите сили ни занимават с всичко друго, но не и да ни дават това, което искаме да чуем.

За самите партии това не особено добре, защото така продължават да създават люшкащи се, непостоянни и най-лошото – неинформирани избиратели. До 2001 г. в България имаше ясна ориентация за ляво и дясно, с всички условности на домашното разбиране на това разделение. То даваше поне частични маркери за възможните стъпки на двете основни партии, ако една от тях е на власт. Проблемът след 2001 е, че това ясно разграничение изчезна и избирателите загубиха ориентир за възможните посоки на политиките на партиите. Досега особено в икономическата сфера, българските правителства се предполагаше, че са частично ограничени и пътят е определен. Сега вече това не така и при липсата на разграничение ляво-дясно избирателите не знаят какво да очакват или започват да търсят други основи на избора си.

Основно правило е, че при липса на ясно позициониране по скалата ляво-дясно, хората започват да избират по т. нар. компетентност. Това е качество, при което дори и при едни и същи декларирани цели, гражданите биха избрали този, който създаде идеята, че е по-компетентен и способен в постигането на крайните резултати. И тук идва проблемът с настоящата кампания или по-скоро нейната привидност.

В условия, при които е все по-важно какво прави правителството, а и избирателите все по-малко могат да избират по принадлежност и търсят да изберат най-добрият за тази работа, политическите сили ни лишават от реална кампания. Липсата на истински дебати по отделните сектори и свеждането на политическия разговор до проблеми с регистрации, ПР акции, лични драми с любовници и извънбрачни деца, намеци за сексуалност и истории със счупени глезени е само срещу гражданите. Така те губят интерес към политиката и изборите, изключват се съвсем съзнателно от досадния и нискокачествен информационен поток и накрая или гласуват странно или просто излизат от политическата система, като си остават в къщи.

Настоящата ситуация с два избора през 30 дни, която е странна по български, можеше да се окаже от полза за положителното отношение между партии и избиратели. Дългият спор 2 в 1, основан на съвсем други мотиви, се реши от само себе си. Изборите за европейски парламент просто се превърнаха в допълнение на парламентарните. Европейските теми никъде в съюза на са били определящи на този тип избори. В нашия случай, темите от домашната политика напълно доминират над външните. И по този начин българските избиратели и кандидатите за техни представители имаха два пъти повече време, за да се запознаят едни с други. Това можеше да помогне на партиите да обяснят с какво са по-добри, на гражданите да добият представа поне кой е па-малкото зло.

До момента обаче това не се случва. Със сигурност има политически субекти, които са убедени, че именно те ще спечелят от резултата на тази привидна кампания – ниска активност и повишена аполитичност. Въпросът е дали това може да бъде устойчива и дългосрочна стратегия.

No Comment: 14 януари – премиерът Сергей Станишев ще направи работно посещение в Москва

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ П Р А В И Т Е Л С Т В Е Н А И Н Ф О Р М А Ц И О Н Н А СЛУЖБА 1194 София тел. 9402770 бул. “Дондуков” №1 факс 9802056

WEB site: HTTP://WWW.GOVERNMENT.BG/, E-mail: GIS@GOVERNMENT.BG 14 януари – премиерът Сергей Станишев ще направи работно посещение в Москва 01/14/09 За информация: Таня Джаджева 940 27 70

Министър-председателят Сергей Станишев заминава утре, 14 януари, на работно посещение в Москва. Визитата е договорена в телефонен разговор с руския премиер Владимир Путин. Те ще обсъждат актуалните проблеми, свързани с доставките газ за Европа.

Който жертва свободата, за да придобие временна сигурност, не заслужава и двете!

They that can give up essential liberty to obtain a little temporary safety deserve neither liberty nor safety.”

Benjamin Franklin

Тази мисъл на един от бащите на Америка, явно е съвсем непозната за българските студенти, протестиращи през последните дни в Студентски град. Идеята, че основните ни свободи не трябва да бъдат жертвани, за да получим сигурност е основна ценност за либералната демокрация, която е продукт на доста опит на много поколения. За българските студенти обаче явно това е тайна.

В исканията на студентите, които при всички случаи имат огромни основания за протест, се вижда смесица от съществуващи, но ненужни мерки и несъществуващи, но вреди стъпки, които правят точно това – жертват свободи и права за обещания за мнима сигурност.

Студентите искат да се въведе адресна регистрация. Ами такава адресна регистрация има и в момента. Всеки, който се настанява в общежитие плаща около 2 лв. за да получи жълта бланка и да бъде заведен в отчет на местното РПУ. Но какъв е смисъла на тази регистрация? Тя нито може да накара охраната в дискотеката да не бие, нито полицията да се намеси. Тази жълта бележка може единствено да се превърне в повод за полицейско заяждане, защото май по закон всеки трябва да я носи заедно с личните си документи.

Студентите искат и повече камери за наблюдение. Аз поне си мислех, че всеки млад човек по презумпция има свободен дух в излишък и достатъчно подозрение когато е следен, сниман и ограничаван. Явно греша. Между другото, това искане на студентите също е абсурдно. Повечето от блоковете в Студентски град имат камери за наблюдение на входа. Естествено никой от живеещите там никога не е питан, дали е съгласен с това. На практика тези камери са абсолютно безсмислени, защото няма кой да следи материала от тях. Остава неприятно усещане, че когато се прибираш вечер с половинка, „властта” в Студентски град знае. Съмнявам се, че искаме точно това.

Искането за повече полиция също е нелогично. Всеки, който е живял в Студентски град знае, че там има полиция, но тя не върши работа. Всеки, който се е обаждал на полицията от Студентски град знае, че те няма да дойдат, ако има дребно нарушение на реда. Затова пък ми се е случвало след скандал с неуката портиерка на входа, от една от стаите да излиза полицай по бели гащи и да ми иска личната карта. Колегите му дойдоха толкова бързо, че той още не си беше закопчал панталона.

Студентите искат да ограничи достъпа на външни хора до Студентски град. Това е кошмар. А може би трябва Студентски град да се превърне в истинско гето и да се построят високи стени? „Кварталът на науката” и без това се превръща в интелектуално гето: място, в което няма книжарница, нито пък библиотека, няма кино, нито театър. Студентски град е място, където всичко е позволено, няма правила. Всеки може да паркира навсякъде, може да изхвърля боклука си, може да бие, пие или крещи. Хората с пари могат да имат там евтини жени, лъскави, но незаконно построени жилища и дискотеки.

Пречи ли това на студентите, които живеят там или им харесва? Не е ли липсата на елементарна законност и нашата търпимост към това основния проблем? От 1968 г. насам студентските бунтове по света искат винаги кардинална промяна на държавата и нейното отношение към тях, към науката и образованието, към перспективите им. А какво искат българските студенти в последните години – евтини карти за транспорт и повече полицайщина. Вървейки по този път, никак не е случайно че 200 години след Франклин повечето от младите хора са далеч от прозрението на му, че в дъното на всичко е запазването на правата ни и са готови да ги жертват.

Прекалихте!

„Нова телевизия” уволни Коритаров. Уволни го не когато стана ясно, че той е бил сътрудник на ДС, а когато ги натисна един самозабравил се олигарх, достатъчно близък както с Първанов, така и с надеждата на всички български домакини – Бойко Борисов. Странен е морала на тази телевизия и понеже една институция не може д има морал сама по себе си, говорим за хората, които я управляват. Всъщност те нямат морал. Има мазно подлизурчене на хора, които за 20 години натрупаха капитал чрез кражби от всекиго до когото се докоснаха – от нас гражданите, от държавата ни, от други мафиоти. Сега тези хорица искат да забравим, че те нямат образование, нямат интелект, нямат морал и да им позволим да станат новите морални и материални стожери на България в 21 век. Натрупали капитали, тези хора сега разбират колко важно е да си уважаван и хората да имат добро мнение за теб. И станаха много болезнено чувствителни на тази тема. Разбираме ги. Всеки, който е бил прост доносник, историк на БКП, долнопробен чистач в УБО или не особено обещаващ спортист и изведнъж се е превърнал във влиятелна фигура, естествено ще иска да достигне статус на английски лорд.

За да направят това те биха купували медии чрез подставени лица, биха пребивали журналисти, биха уволнявали и още много други неща, които умът ни не може да си представи. Те просто се самозабравиха, прекалиха. Тотално загубиха представа за това, че година не е 1950, а 2008, за това, че Сталин и Брежнев са мъртви и дори Путин вече не е президент. Заслепени от блясъка, който преследваха, забравиха, че България не е страна от Третия свят, а макар и най-лошия член на ЕС, все пак е част от друга общност. Загледани в дребните си цели и наедрелите си тела, те забравиха, че един ден всички си отиваме от този свят и не можем да вземем от тук нито властта, нито богатството си. Затова пък оставяме спомени в живите. Тези другари със сигурност не са религиозни, но би трябвало да знаят, че със сигурност има по-висша сила от човека, пък бил той и страшно богат.

От друга страна Коритаров е героят на нашето време. Той е образът на България през 2008 г., в която има неравна борба между миналото и истината. Той е човекът, който искаше да се прероди и да забрави мръсната, но и нещастна лична история. По същия начин България постоянно бяга от участието си в атентата срещу папата и убийството на Георги Марков, точно както другарите искат да забравят, че са били ненадарени борци, нисши служители на УБО или не-талантливи историци. Жалкото е, че Коритаров направи своя опит да извърви пътя от щатния работник на ДС и мечтата си за разузнавач до демокрацията. Онези другари дори на знаят, че такъв път съществува. Коритаров се провали накрая. Представете си ако не чакаше някой друг да му извади досието и не беше тръгнал да говори за „служба на родината”. Не беше тръгнал да използва ченгиджийските си похвати и беше останал верен на пътя към осъзнаването на личната си свобода. Това не стана и сега той може да свърши ужасно тъжно – премазан от почти едни и същи хора, но в две съвършени различни системи. А това трябва да ни покаже, че може би успяхме да сменим системата, но хората от миналото и техните методи са още тук. Трябва да сме наясно, че България продължава да бъде мътно място, в което истината, честността и елементарното човешко достойнство не са добре дошли.