Анализ на изборния процес – Парламентарни избори 2014

Макар и с известно закъснение, публикувам резултата от работата ни като регистриран наблюдател на парламентарните избори през октомври 2014 г. Заключенията са разделени по теми, които имат нужда от специално внимание.

Избирателна активност

• Това е най-ниската активност на парламентарни избори, но в България сме имали и по ниска активност за избори от първи ред – президентските през 2006.
• Реалната активност, като се вземе предвид неточността на избирателните списъци е малко по-висока и надхвърля 50%. Изборите са по-легитимни при по-висока активност, но моментното ниво не е най-сериозния проблем за демокрацията в България.

Списък на избирателите

• И на тези избори няма особен напредък по отношение точността на списъка с избиратели. Механизмът остана непроменен, просто се намериха по-системни обяснения за неговите недостатъци.
• Решаването на този проблем е ключово за всякакъв друг вид реформи в избирателните правила – въвеждането на задължително гласуване, гласуване по Интернет или мажоритарни елементи. Без промени в механизмите по съставянето на избирателния списък, много от тези неща ще бъда компрометирани.
• Преминаването през активна регистрация не е решение, ако няма приет механизъм и орган, които да гарантират качествената му поддръжка и точност. Мястото на тозчи процес е в ЦИК.

Брой на партиите в парламента

• Големият брой партии в парламента е случайност. С абсолютно същата система само преди 14 месеца имахме парламент с твърде малко партии.
• Промяната на формулата за разпределение на мандатите от Хеър-Ниймаер няма да промени броят на партиите, които влизат в НС. Това се определя от прага. Само преди година, се коментираше намаляването му, именно с цел повече партии и по-голяма представителност.
• Българското общество постоянно иска взаимноизключващи се неща от избирателната система. От една страна много висока представителност, а от друга стабилни кабинети с ясна партийна отговорност.  Балансът между двете  е много трудно постижим, ако се търси само чрез избирателната система.

Преференции

• Ефектът на преференцията беше силно надценен преди изборите. Въпреки че беше натоварена с много очаквания за промяна на политическия пейзаж, преференцията няма как да се превърне е нещо повече от инструмент.
• Преференцията не доведе до различно функциониране на партиите. Тя няма да промени и качеството на депутатите в 43-то НС.
• Преглед на резултатите показва, че във всеки един избирателен район, при всички партии преференциите за кандидата, чието място в листата съответства на номера на партията, са нелогично високи. Това означава, че начинът на гласуване с преференция, както и дизайнът на бюлетината остават неясни за по-голямата част от гражданите.

Преразпределяне на мандати

• Преразпределение на мандати е имало винаги в историята на изборите от 1990 г. насам.
• Това е системен проблем, но той не е свързан с решения на ЦИК или някоя от политическите партии в рамките на процеса на разпределение на мандатите.
• Тази година са преразпределени над 60 мандата. То далеч не засяга само ДПС, а всички други партии. В този смисъл изборите в чужбина са само една от причините за подобно разместване.
• Едно от решенията е премахване на многомандатните избирателни райони и преминаване към национален. Друг вариант е коригиране на определените за разпределение мандати на всеки МИР като се взима пред вид не броят на гласоподавателите, а броят на гласувалите на избори.

Купуване на гласове

• За първи път има съмнение, че контролираният вот е променил крайния резултат на избори от първи ред.
• Най-големият проблем е, че схемите за купуване на гласове са станали твърде устойчиви като са се вплели в местните структури, в които влизат заетост, фамилни и групове връзки, криминални схеми.
• В този смисъл контролираният вот не може да се намали само с полицейски мерки. Нужни са мерки от различен тип:

1/системни – въвеждане на т. Нар. Изнесени проброителни центрове.  Те прекъсват връзката между купувача и резултата.

2/ законодателни – връзка между купуването на гласове и наказание за политическите партии – отнемане на субсидии, заличаване на регистрация други.

3/ Най-сигурният начин е икономическо благоденствие, което ще направи купуването на гласове не толкова привлекателно и ефективно.

Невалидни бюлетини

• На тези избори има особено висок брой невалидни бюлетини. Този брой обаче не е рекорден. През 2011 на първия тур на президентските избори има този брой е по-висок.
• Невалидните бюлетини са толкова повече, колкото по-често се променя дизайна на бюлетината и начина на избиране.
• Броят на невалидните бюлетини и статистиката по преференциалното гласуване показват, че е нужна програма за обучение на гласоподавателите в България.

Гласуване в чужбина (район чужбина)

• България прави изборите зад граница по възможно най-отворения, сложен и скъп начин.
• На тези избори бяха отворени рекорден брой секции зад граница. Това обаче не доведе до рекорден брой гласували в чужбина.
• Един от проблемите на гласуването зад граница е, че колкото повече секции се отварят, толкова по-трудно е да се гарантира честността на изборите и коректността на процеса извън страната.
• Нараства недоволството на гласоподавателите в България срещу тези в чужбина, основно в Турция. Решение валидно само за гласоподавателите в Турция не само не може, но и не трябва да се търси.
• Може да се мисли за частично ограничаване на правата след определен период пребиваване в чужбина – 15 или 20 г.
• Създаването на самостоятелен район “Чужбина” с 4-6 мандата ще даде няколко мандата на ДПС, а ще направи процеса на гласуването зад граница тотално неконтролируем.

Интернет и машинно гласуване

• Машинното гласуване е скъпо и трудно приложимо. То не може да реши проблема с купените гласове.
• Интернет гласуването е приложимо само за вота в чужбина. Само естония, която е население от около 1.3 млн. Души позволява интернет гласуване в страната.
• Интернет гласуването не трябва да се натоварва с огромни очаквания – да върне в политически процес интелигентните, младите и красивите. То е само инструмент и не може да изпълнява такива задачи, характерни само за политиката.

ЦИК

• ЦИК остана анонимен орган, който бяга от отговорността за организирането на изборите.
• Тотално сгрешена идея за професионализацията на ЦИК, според която там влизат партийно подбрани експерти. Професионализацията на такъв орган е в създаването на административна част към нея и прехвърляне на основните дейности по организацията на изборите към него.
• Най-ниските нива на изборната администрация – СИК са с все по-ниско качество, което се доказва от множеството сгрешени протоколи, а всъщност резултатът, без бзачение коя система използваме, се определя точно там.

Мая Манолова и моливът

Скоро ми разказаха, как президентът на една от демократизиращите се страни в Африка обяснил нуждата от въвеждане на нови електронни технологии за гласуване в страната: “Ние останахме единствените идиоти, които още използват тези моливи, за да гласуваме”. Под единствените, се разбирало, че съседната държава също е въвела електроника малко преди това, а същевременно самият президент имал нужда от малко по-голяма легитимност за поредния си мандат. По подобен начин в Русия  през 2012 заредиха изборите си с всякакви скенери, камери и таблети, само за да докажат колко са прозрачни. Това обаче, нито в Русия, нито в Африка доказа на някого, че изборите са по-честни. Не ги доказа, защото зад тези странни идеи се крие основният проблем на почти всички политици, които искат бързо да реформират изборните правила – те го правят заради някакъв тесен интерес, който няма нищо общо с употребата на молива.

Те така и не научиха урока, че всеки път, когато някой започне да използва изборните правила за себе си, резултатът е лош, и за него, и за изборите. И това е така по простата причина, че ние всички разбираме каква е целта. Започваме да вярваме по-малко и по-малко, че може да имаме честни правила. Това е и най-големият проблем на Кодексът на Мая Манолова. Той беше заченат напълно погрешно като упражнение за отвличане на вниманието, продължи като еднопортийна задача, премина като гласуване по тъмно и най-вероятно ще влезе в правния мир като еднолична собственост на г-жа Манолова. Не че всички негови текстове са лоши, но и при него, както и при сега действащия текст тотално липсва не само обществения, но и партийния консенсус. Опитът показва, че и най-идеалните текстове не могат да заработят, ако я няма принципната подкрепа на опозицията и обществото. Затова още от сега можем да предскажем, че в момента, в който партията на г-жа Манолова вече не е във властта., ще има пореден нов изборен кодекс.

Изборите освен всичко друго са тромав процес, който има нужда от време, когато нещо в него се променя. И ако то не му се даде, обикновено се стига до неприятни ситуации, които после се цитират като лоши практики в докладите на международните организации. Самата Манолова обясняваше дълго, че президентските избори през 2011 са били зле организирани. Една от причините беше, че с кодекса на Фидосова се промени нещо толкова дребно като знака, с който отбелязваме вота си върху бюлетината. Тогава също нямаше много време за обяснение. Затова в изборния ден се появиха опашки, а процентът на невалидните бюлетини се повиши. По начина, по който сега се гласува новият Изборен кодекс, може да се очаква, че този стандарт за неорганизираност ще бъде надминат в пъти на 25 май. Само 3 месеца преди изборите се приема доста сложна бюлетина и преференциално гласуване. В този смисъл надбягването с времето, което Мая Манолова предприе със сигурност няма да доведе до по-добри избори. Венецианската комисия и ОССЕ неслучайно са определили период от поне 12 месеца между последните промени в изборните правила и първите избори, при които те ще се прилагат. И ако президентът търсеше истински мотив, за да наложи вето на Изборния кодекс, всъщност няма по-истински от този.

В кодекса има и други смущаващи неща. За да успее да гласува всички текстове навреме, мнозинството тихомълком намали ключови срокове. Един от тях например е за насрочване на датата на изборите от президента. Досега тя беше между 75 и 90 дни за различните видове вотове, с новите текстове, този срок е намелен до 60. Какво значение има това? Най-простият пример е, че кандидатите ще имат по-малко време да съберат подписите, нужни за регистрация в изборите, а ЦИК ще има по-малко време да организира процеса.

Надбягването с времето ще засегне и най-свидната част от Кодекса “Манолова” – машинното гласуване. В света трудно ще се намери уважаващ себе си доставчик на такова оборудване, който да може да изгради дори и пилотен проект за този тип гласуване за по-малко от три месеца. А до нашите избори остават вече по-малко.. Има и едно правило в този бизнес – колкото е по-къс е срока, толкова е по-висока цената. А тя, както знаем, се плаща от нас, не от Мая Манолова. Три месеца преди изборите текстовете за машинното гласуване бяха определени като лоши от Венецианската комисия, а процедурата по избор на доставчик все още не е започнала. Така България почти сигурно ще изглежда като африканска държава, на която са омръзнали моливите.

Към всичко това трябва да прибавим и очакваното спирането на по-нататъшното институционализиране на ЦИК. Вместо това беше направен опит да се премести назначението на членовете й в парламента. Независимостта на комисията няма да дойде от това кой я назначава. Моделът, който сме избрали в България, предполага бавно и систематично да изградим институция, в която да има държавни служители, които ежедневно да се занимават професионално с проблемите на изборния ни процес. Вместо това ни се предлага половинчати панацеи като активна регистрация и машинно гласуване.

Защо става така? Защото както казват отново в Афирка, ако всичко което имаш е чук, тогава всички проблеми ти изглеждат като пирони.

 

 

Какво искаме от изборите II

Този текст е писан седмица преди предложенията на президента за свикаване на референдум по изборните правила. 

Очевидно е, че темата с това как избираме отдавна се е превърнала в политическа дъвка. Когато нямаш какво да кажеш, излизаш и казваш “а ние имаме много добро предложение, което ще подобри изборния процес”. И каква е идеята? Да поставим номера на бюлетините, машинно гласуване, задължително гласуване, камъчета, кръгчета, хиксчета. Разбира се да не забравяме и интернет гласуването, защото вече “целия свят гласува така”, а всъщност реално то действа само в една държава – Естония. Ако т. Нар. Изборен процес в България беше болен човек, той отдавна щеше да е умрял и то в тежки мъки. Щеше да е изтезаван от най-различни народни лечители, нeдоучили лекари, както и от обикновени изследователи, които гледат на него като на опитно морско свинче. Най-вероятно смъртта щеше да е настъпила само от стреса. Стрес не от диагнозата, а от идеите за лечение.

Ако се замислим, този болен болен човек на България никога не е чул смислена диагноза за проблемите си, въпреки че всеки ден всички говорят колко е сериозно заболяването. Никой от предлагащите “нововъведения” вероятно не е прекарал повече от 15 минути, за да помисли какво им има на тези избори. Както при болните хора – един има грип, друг има пневмония, трети просто  хрема, така и проблемите на изборните процеси в различните държави са различни. А някой някога замислил ли се е какви са проблемите на изборите в България? Този някой не е трябва да е нито Мая Манолова, нито Искра Фидосова. Те са по-скоро от лечителите без дипломи, подобни на съпругата на убития румънски диктатор Никулае Чаушеску – Елена, която беше завършила за сестра, а искаше да прави мозъчни операции.

С това по-дълго предисловие трябва да стане ясно, че е твърде безотговорно постоянно да предлагаме нови идеи за “подобряване на изборите”, ако не опитаме да направим някаква равносметка, какво точно ни пречи. И понеже шумът в обществото е като на няколко Женски пазара, ще се опитам да започна това тук.

Историята, както и хората, които са се занимавали с избори и са написали книги ни дават няколко принципа, които могат да служат за компас. Първият е, че дори и да държиш цялата власт, когато правиш законите за изборите, не бива да мислиш за собствената си изгода и тази на партията си. Отправната точка трябва да е как т. Нар. Процес да стане по-ясен, по-честен и да вдъхва повече доверие. Не е нужно да поглеждаме много надалеч, дори българската история е пълна с примери, че който е нарушил този принцип, обикновено е страдал и то много. Най-много страда БСП. Някои си спомнят как на едни избори от много сметки, БСП не можа да вкара в парламента своя стратег Лилов. Тогава известен политик възкликна “Кой е тоя До’нт бе”. А той е Виктор Донт, белгийски математик живял през 19 век, който е измислил една формула за разпределение на мандати, която БСП беше предложила още в началото на прехода.

Вторият принцип е, че не всяко решение действа по един и същи начин навсякъде. Във Великобритания например мажоритарният избор ограничава броя на партиите в парламента, а в Индия напротив – прави ги повече.

Третият принцип е, че промените не трябва да се правят по-скоро от 6 месеца преди изборите. На това падна жертва Фидосова, която направи няколко промени в начина на гласуване в Кодекса, но хората нямаха време да ги разберат.  Така първият тур на президентските избори през 2011 беше кошмарен. 20 години всички бяха свикнали да отбелязват вота си с  всякакви неща на бюлетината – чавки, кръгчета и точки. Новият Кодекс казваше, че има само една фигура и това е хикс. Но избирателят има добре изградени навици. Той предполага, че ще гласува в същата секция, (затова почти никога не проверява). Той също така очаква да види и почти същите лица в комисията, които са му съседи и най-вече обича да отбелязва със знака, с който е отбелязвал верните отговори в теста в училище или на шофьорския си изпит преди 20 години. Ако не е подготвен, че може да има някаква разлика, той е в шок.

Последният принцип вероятно може да се нарече благоразумие. Пример за липса на такова благоразумие е Полша, където по време на първите свободни избори през 1991 прагът е така определен, че в Сейма влизат 29 партии. Te съставят 5 партийно правителство, което очаквано издържа на власт само 6 месеца. В този списък обаче влиза и идеята на Мая Манолова да въведе, макар и пилотно машинно гласуване като има за това по-малко от три месеца. В тях трябва да влезе процедурата по поръчка и избор, както и изграждането на мрежата. А информирането и обучение на избирателите за новия тип гласуване вероятно ще остане за след изборите.

Ако хората, които пишат новите правила или предлагат “свежи” идеи се водят по тези няколко принципа, няма да сме затрупани ежедневно с нови и все по ексцентрични предложения. Така ще можем да се съсредоточим в намирането на диагноза, а после и на точно лечение на болния.

 

КАКВО ДА ОЧАКВАМЕ ПРЕЗ 2014?

Странно, но от рекапитулацията за 2013 почти без почивка се хвърлихме в прогнози за политическата 2014. Ето и някои от моите мисли по въпроса.

 

Парламентарни избори 2014, протести и падане на кабинета

2013 показа, че правителството на Орешарски няма голям проблем да управлява с минимална подкрепа от обществото. Липсата на силна и ясна политическа алтернатива, която всекидневно да притиска кабинета, прави падането му единствено зависимо от вътрешните отношения в коалицията, изпълнението на предначертания план за завземане на територии на лобитата зад него, както и от постигането на индивидуалните цели на лидерите му.

Протестът за съжаление в момента не е фактор за оцеляването или свалянето на правителството. Преките и непреките успехи на гражданското движение от това лято сега са заложници на намиране на друга успешна форма на противодействие.

Избори 2 в 1 всъщност не удовлетворяват коалицията, тъй като номинацията на еврокомисари ще отиде в последните 3 месеца от 2014, а и бизнеслобитата зад кабинета имат нужда от повече време, за да завършат плановете си. В този смисъл, единственото нещо, което може да доведе до избори преди края на 2014 г. са финансовите пазари, които могат да попречат на правителството да вземе нови заеми и да запълва социалното недоволство с пари.

 

Резултатите от евроизборите през 2014

Евроизборите могат да се превърнат в изливане на социалното недоволство, но могат и да минат и твърде вяло. Липсата на нови партии или движения, както и страхът от политизирането на протеста, е по-вероятно ще превърне евроизборите в римейк на последните местен вот във Варна: много кандидати и нищожен политически избор, ниска активност и победа на партийните твърди електорати.

По-тревожно вероятно ще изглежда самият Европейски парламент. Икономическата криза не беше единственото нещо, което повдигна антиевропейски настроения. ЕС въпреки усилията остана в голяма степен проект на елитите и компромис в рамките на умерените политически партии в Европа. Разликата между идеите на левите и десните на ниво Европейски парламент не е голяма. Отвъд този консенсус обаче години наред остават огромни групи от европейските общества. На тях ЕС не предлага много различни решения, нито за икономическата криза, нито за прииждащите чужденци или за останалите национални проблеми. Европейският консенсус в голяма степен сви и възможните решения на националните правителства. ЕС дава в повечето случаи умни и разумни решения. Те обаче обикновено са само в една посока и в голяма степен оставят европейските граждани без съществен избор. Ако американците могат да изберат точно обратното на Буш младши в лицето на Обама, европейските граждани всъщност нямат инструмент да заменят лишеният от харизма Барозо. Затова е твърде възможно в парламента да попаднат всякакви партии, които за по-просто наричаме антиевропейски. Те обаче са изразители на очевидни и резонни настроения. Дори някои от тези партии да се сринат като организации, не трябва да се забравя, че в Европа има граждани, за които този умерен консенсус не е решение. Дали опитът на Марин Льо Пен да ги обедини в обща платформа, ще успее има голямо значение. С амбицията им е да изместят либералите от трета по големина сила е ЕП, те на практика могат да започнат сериозно да влияят на работата на ЕС. Затова тези евроизбори най-вероятно ще бъдат много по-интересни от всички предходни, без значение дали българите ще ги възприемат като премерване на партийните сили и ще отидат да гласуват.

 

Нови партии и лидери

Доста погрешно в България смятаме, че избирателната система или нещо друго поставя пречки пред влизането на нови субекти в политиката. Всъщност ако прегледаме изборите от 1989 г. насам, ще видим, че на всички избори има поне по един нов субект. Като започнем от Евролевица на Томов, БББ на Жорж Ганчев през 90-те, минем през истинските вълни НДСВ и ГЕРБ и стигнем до изненади като Атака, ще видим, ще партийната система всъщност се обновява и то дори твърде често. Българският проблем с новите партии и политици е, че те трябва да се научат. Парламентарната дейност не е нещо толкова просто и последният пример е ГЕРБ в ролята на опозиция в този парламент. Още по-трудна е задачата, когато си в управление и трябва да запълниш както МС, парламентарната група, така и втория и третия ешелон на властта – областни управители, политически кабинети. Тогава всички, с изключение на БСП вкарват хора, които са виждали институцията си само отвън. Нормално е политикът да има история и да е натрупал опит. Заради ужасно покварената среда в България обаче, политикът с опит, минал през общински съвет, кмет, депутат и министър тук, е по-скоро отблъскващ като Йордан Цонев, а не привлекателен като Обама. Затова през 2014 г. вероятно ще чакаме отново новите лица, които хем ще трябва да ни върнат доверието в политиката като заменят Йордан Цоневците, хем, ще трябва да разбират с месеци как работи машината на държавата.

Що се отнася до политическите партии, там проблемът е дори по-голям. От много години политическите партии в България функционират по някакъв начин, който няма нищо общо с това, което те трябва да правят в представителната демокрация. Забравили са, че партията се прави от гражданите, а не обратното – партията да задава какво да мислят гражданите. Тотално са занемарили т. Нар. партийна работа, което означава наистина да контактуваш с гражданите по села и градове. Всички партийни лидери се борят за телевизора и лайкове във facebook и не им се занимава със странните хора, които винаги искат да бъдат изсуша. А всъщност това е работата на партийците. Така че през 2014 ако искаме смяна на партийния модел тя няма да дойде просто от поредната нова партия с нови или по-познати лица, а от начина, по който политическите ни партии променят начина си на съществуване.

 

Националистически вот и ксенофобия

В България в последните години има хора, коитo са недоволни и отчаяни от това как премина преходът: как беше направена приватизацията и преструктурирането на икономиката, как бяха преизчислени пенсиите им или най-малкото за това, че загубиха някакви позиции. Те имат своето право. Лошото е, че никой не обръща особено внимание на тяхното недоволство. Основните политически партии имат навика да обръщат внимание на по-големите групи. По подобен начин те оставиха и българските мюсюлмани с една единствена опция за политическо представителство, която на практика ги гетоизира. Затова е логично, че те лесно гласуват за партии, които им обръщат внимание и им дават лесни отговори. Проблемът за нашето общество е, че тази група заплашва да стане голяма.

Излизането на образованието от крак с времето и последователните усилия на някакви групи в обществото да преувеличат окаяното му състояние, за да могат единствено те да го спасят вероятни ни осъждат на много национализъм и ксенофобия през 2014. От друга страна българската ксенофобия е по-невинна. Тя като че ли е повече от бедност и отчаяние и страх от неизвестното, отколкото от сериозен национален комплекс, каквато е например в Унгария. И в този смисъл тя е лечима с предлагането на малко по-ефективни социални мерки.

 

Ориентацията на България

Има няколко сигурни неща за 2014: България няма да напусне нито НАТО, нито ЕС, а двете организации няма да загубят смисъл, няма и да се разпаднат. Но достатъчно ли е това? Страната ни вече не е най-новия член на тези организации, но въпреки това по никакъв начин не е развила членството си в тях. През 2014 стават 7 години от както сме член на ЕС и единственото с което можем да се похвалим е, че редовно се отказваме от следващите стъпки в това членство. В годината, в която еврозоната се разшири с още една държава, ние все още си говорим, ще тя няма да оцелее и, че усилията за влизането там не си струват. Темата “Шенген” пък се превърна по различни причини в повод за недоволството ни към останалите страни членки, а не към нас самите. България присъства, но не участва в последните дебати в ЕС, които ще поставят основите на бъдещето на този съюз. Като че ли преди 7 г. имахме много по-голямо усещане, че ЕС сме и ние.

Цифрата на субсидиите не може да замени смисълa

След няколкодневните дебати за парите на пенсионерите, които приключиха с решението най-ниските пенсии да се увеличат с 4,50 лв., е много трудно да се защитава каквато и да е била субсидия. Това е още по-трудно, когато става дума за нещо, за което гражданите не биха дали и 5 ст.

Преди няколко дни бяхме на детски рожден ден, от тези, които започват в 4 следобед и свършват в 8 вечерта. Майките се радват на съвсем малките деца, бащите се чудят какво да правят. Трудна за разговор атмосфера, защото не се събират хора, които са близки, а основно такива, които имат деца. След няколко часа разговори за бебета, прохождане и детски дрехи най-после стигнахме до някаква по-обща тема. “Когато ги чуя как говорят и веднага сменям канала. Нито гледам предавания, нито новини.” Под “тях” момичето, което беше малко преди 30-те, имаше предвид всякакви политически фигури и политически разговори.

Политическите новини за много от нормалните хора нямат шанс пред латино сериалите. На този фон въпросът колко високи трябва да бъдат субсидиите изглежда неадекватен, колкото самите политически партии. Просто защото смисълът не може да бъде заместен с число.

Един от най-големите проблеми на българската демокрация е, че политическите партии са приели модел, който ги превръща в организации, които изглеждат неискрени и скучни. Затова е заниманието с партийна работа е доста презряно. В местата извън София замесването с партиен пост –председател на партийна структура е почти равносилно на печат за мошеничество. Много често местният “лидер” на някоя от по-новите партии вече има своя история в повече или по-малко успешни опити за “лидерство” в структурите на други партии. Започнал в СДС, после минал пред “Радикали”, клуб “Сенатор”, НДСВ, Кунева, вероятно запътил се към България без цензура. Междувременно, няколко пъти е гласувал за БСП, а като общински съветник в местния общински съвет е влязъл в група с ВМРО, ССД и БКП. И това само защото никой друг не иска да се занимава с политика.

На този фон въпросът за партийните субсидии може да има само едно решение – никакви. Но как премахването им ще направи от тези политически партии организации за които си струва да се гласува? Ще ги превърне ли в клубове на интелигентни хора с ясни политически разбирания, цели и ценности? Ще вкара ли в тях моралът, който толкова много искаме? Едва ли. По-вероятно е да обезкуражи някой, който има някакви нови идеи да се кандидатира на следващите избори. И със сигурност да върне партиите ни в периода, в който всяка кампания беше в пряка зависимост от желанието на групировки като ВИС и СИК. Всеки, който се е занимавал малко с политика до 1997, знае, че първата среща на водача на листа беше в един от двата местни офиса.

Разговорът за субсидиите има две други посоки, които почти не се споменават. Единият е медиите. Всяка предизборна кампания спасява финансово годината за местния вестник, телевизия, радио. А също и купува нова кола или къща за техния собственик. И това прави състезанието твърде неравностойно. Неравностойно не толкова, че едните имат пари от държавата, а че някои трябва да се обвържат с бизнес интереси, ако искаме въобще да разберем за тях. Така че ако искаме да сме искрени, когато говорим за партийните субсидии, няма как да не споменем нищо и за регулиране на тарифите на медиите по време на избори. По подобен начин Великобритания осигурява равен достъп до информация на своите граждани.

Другият елемент, за който не чуваме почти нищо е, че има различни начини, по които партиите могат да получават парите си. Няма нищо по-нормално от това те да казват за какво ще харчат парите и тогава да ги получат. Кандидатстването на проектна база за изпълнението на определен цел може да има много положителни резултати. От една страна ще промени много партийния живот. Тези организации ще трябва да измислят какво да правят, за да имат пари. Дали това ще са обучения, срещи с избиратели, изследване или икономическата платформа, все ще има ефект върху това как партиите се държат. Вместо депозити или пари за поддържане на добър стандарт на живот на лидера и хората около него, тези пари биха отишли за типичните за политическите партии занимания.

В моменти като този, когато властта използва всякакви теми като фойерверки, за да отклони вниманието и за да покаже псевдодемократичност е все по-важно да се вглеждаме внимателно не само в отговорите, но и във въпросите, с които ни ангажират.