Monthly Archives: March 2013

Романтичният избор на президента

Изображение

В България все повече навлиза един технократски модел на оценяване и изграждане на политиката. Той се опитва да изчисти взимането на решения от емоции. Той се опитва се да ни каже, че всичко е рационално. Президентът Плевнелиев, като един човек, който е постигнал своя успех в бизнеса, редовно говори за този подход. Сега обаче, когато за първи път трябваше съвсем сам да мине през първото си политическо блато, той направи по-скоро емоционален и дори романтичен избор в подбора на министрите от служебния кабинет. Това не е критика, нито към него, нито към хората, които си заложиха главите и репутацията, за да влязат за 2 месеца в държавната администрация. Очевидно, те са едни много амбициозни, но и доблестни хора и заслужават подкрепата и дори похвалата на обществото.

Какви са очакванията към тях и дали техните най-силни качества, поне на пръв погледа, оправдават заявката за прагматичен подход? Първото очакване към служебния кабинет е да успокои обстановката и да прибере хората от улиците. Второто очакване е правителството да влезе и да поеме всекидневните неща в администрацията – от подписване на командировките и отпуските, които един министър прави, до по-важните – продължаване на работата по евросредствата, довършване на започнати инфраструктурни проекти и тн. Третото  – вероятно най-важно – е да организира изборите. За всичко това обаче се изисква много повече административен опит, отколкото свежи идеи или новаторство.

Подборът на президента, обаче показва малко по-различна картина. Един от хората, които към този ден и   вече си казват “Какво направих с живота си” е министърът на икономиката, енергетика и туризма Асен Василев.  И когато говорим за прагматичен подход, г-н Василев изглежда като най-романтичният избор на президента. Как иначе да наречем идеята да сложиш стартапър в това невъзможно за управление мега министерство. Да, всеки който е чувал за start up, харесва този модел, защото той прави от нищо – нещо, от една гола идея – бизнес. Но е наистина романтично да мислим, че човек от света на малките предприемачи ще знае как да пребори дълбоко бюрократичната машина тук. Това естествено не означава, че не трябва да му стискаме палци.

Министърът на здравеопазването е личен мой фаворит. Това е човекът, който направи вероятно най-добрата клиника в страната. КАРИЛ на ВМА е място, където всекидневно с огромен професионализъм от страна на лекари и сестри, се връщат хора от онзи свят. А отношението към пациентите и близките им там е невиждано в България. Точно затова обаче да извадиш този човек от там и да го накараш да се занимава с цялата прогнила система на здравеопазването за няколко месеца, като се има предвид и огромните очаквания от населението, е като да вземеш пилот от формула 1 и да го накараш да кара ТИР.

Истински ефектно е да имаш световен шампион и то действащ за министър на спорта. Това обаче е също толкова романтично колкото да имаш добър актьор за министър на културата. Вече няколко пъти сме виждали как спортни икони се захващат с управление и резултатите не са никак впечатляващи. Можем да погледнем към БФС, където 4-тите в света преди около 10 години взеха властта от Иван Славков за да “оправят нещата” и оттогава нищо не се е оправило. Можем да не споменаваме случаят “Йордан Лечков”.

Временният премиер Марин Райков също е отражение на един стереотип – дипломатите могат да преговарят. На базата на задължителния за дипломатите от кариерата такт, се предполага, че той ще прибере вече изполюспилите се протестиращи групи от улиците. Който познава дори малко Марин Райков, обаче знае, че това е човек с особена убеденост във възгледите си и, който съвсем не е толкова отстъпчив или свръх диалогичен.

В кабинета има примери и за точно обратното и това са три от жените там – Екатерина Захариева, Деяна Костадинова и Петя Първанова, които имат ясна идея какво става в техните министерства. Така е и в Министерство на отбраната, Министерство на финансите. И това може да постави въпроса дали просто президентът не имал твърде къса скамейка.

Advertisements

1 Comment

Filed under Политика

Как да се гласува в чужбина?

ИзображениеНа отминалия референдум бяха разкрити 44 избирателни секции в чужбина, където в крайна сметка гласуваха малко над 4300 българи. През годините тези цифри са били различни в зависимост от правилата, интереса към изборите и политическата воля. Финансовото изражение на това упражнение е също различно, но минималната сума не може да падне под половин милион лева за избори в един тур. Натрупаният опит обаче показва, че независимо колко усилия се полагат, процесът винаги е съпроводен с напрежение и недоволство. И това е така, защото в системата на правене на избори зад граница има няколко обективни сблъска на интереси, които винаги остават лош вкус, независимо от компромисите, които се постигат.

Едно от константните неща е, че българите зад граница се чувстват винаги ощетени, защото не получават същия достъп до изборите като тези в страната, за които секциите са на съседната улица, а не на няколкостотин километра. Има и очевидно противоречие между българите в чужбина и институциите, за които това да гарантират надеждността на процеса е по-важно от удобството и достъпността. Едните постоянно искат все по-лек режим за гласуването зад граница, а другите отказват. За съжаление вече имаме и случая от 2009 г., когато Конституционният съд касира изборите в Турция заради серия от нарушения. 

 Така изпадаме в странната ситуация, в която държавата създава процедури, харчи пари, строява администрацията за резултат, за който още от самото начало се знае, че няма да бъде приет от нито една част от обществото.

 В известен смисъл напрежението в гласуването зад граница идва и от модела, който е избран в България. Нуждата от максимално широко избирателно право, както и от създаването на обществено доверие в изборите в началото на 90-те години, ни кара да изберем най-тежкия модел на гласуване в чужбина. Има държави, в които гласуването се извършва само в дипломатическите и консулските представителства. По сегашното законодателство България организира избирателна секция по много по-отворен режим – навсякъде по света, където има 100 подадени заявления за гласуване. По този начин Външно министерство изпраща бюлетини и протоколи, хора както в цяла Европа и Балканите, така и в САЩ, Южна Корея и Австралия например. В нашата система това широко географското разпределение е комбинирано с още два елемента. Първо, гласуването е само лично, няма възможност за гласуване, нито по пощата, нито по интернет или чрез т. нар. пълномощник. Второ, при открита избирателна секция зад граница, всеки може да отиде там и да гласува. Избирателните списъци са напълно отворени, гражданите може да упражнят правото си на глас без да са записани предварително. Заради всичко това разходите и усилията за организирането на изборите са големи.

По-внимателен преглед на този модел показва, че в него могат да се намерят слаби места. Отворените списъци зад граница оставят открехната врата за многократно гласуване. Контролът върху това се извършва след края на изборите и от него не произтича нищо освен административна глоба на нарушителя. Повторените гласовете, разбира се, не могат да бъдат извадени от крайните резултати. Секционните избирателни комисии в чужбина много често са запълнени с местни хора, а не с посочени от партиите. Моделът на изборна администрация, който сме избрали се основава на взаимния контрол между отделните партии, които участват по квоти в ЦИК, ОИК, РИК и СИК. В чужбина обаче партиите не винаги посочват свои представители. За националния референдум например Синята коалиция и НДСВ въобще не участваха в консултациите във Външно министерство. ГЕРБ и БСП запълниха само част от местата, които им се полагат, а ДПС традиционно посочи свои хора само за секциите в Турция. По този начин балансът на интереси, върху който се крепи гаранцията за честността на изборите може да бъде доста символичен в чужбина.

Какви са възможните решения? Много е важно винаги, когато си променят правилата за изборите да не се вземат готови и лесни за употреба рецепти, защото на едно място те могат да работят, а на друго не.  Очевидно е, че не може да се предложиш интернет гласуване в Африка, където хората рядко имат компютри или да отговориш на критиките, че на опозицията се пречи да води кампания като сложиш камери за наблюдение във всяка избирателна секция.  

Най-лесната теза е разбира се и най-невероятната – забрана на гласуването в чужбина. Това едва ли може да стане в България. Колкото и подобна идея да е популярна по интернет форумите, тя е на практика отнемане на вече гарантирано гражданско право и нито една политическа партия не би я подкрепила открито. Освен това, държавите, където няма такива разпоредби, най-често са страни след конфликт или в преход. Очевидно е, че никой не иска България да застане по този въпрос до държави като Либерия или Хаити.

Много от алтернативните начини за подаване на вот изглеждат не особено надеждни, защото са в т. нар. нерегулирана среда – с други думи извън избирателната секция и никой не може да гарантира, че върху гласоподавателя няма натиск. Затова и не се прилагат в българските избори. Гласуването по пощата вероятно би отворило огромни възможности за купуване на гласове. По същата причина никога не е коментиран и вариантът с пълномощник.

 Защо обаче да не се обърнем към технологиите? Гласуването по интернет се дискутира от дълго време, но като че ли няма достатъчно смелост дори да се изпробва. На пръв поглед то решава основните ни спорове при гласуването зад граница. При него естествено отпадат затрудненията с подаване на заявления, въпросът колко секции са разкрити и дали те покриват всички райони, където има българи. Всичко се свежда до един компютър вкъщи. Не се компрометира и крайния резултат, защото един човек може да гласува няколко пъти, но в крайна сметка се зачита само последния му вот. Отпада задължението за политическите партии да изпращят свои представители по целия свят, те спокойно могат да стоят в един офис в центъра на София и да проследяват процеса по предаване на резултатите.

Ако другите начини за подаване на вот – по пощата и чрез посредник, няма как да се развият, така че да станат по надеждни,  онлайн гласуването се развива всеки ден и си струва да се замислим, дали да не го използваме. Този модел е достатъчно адаптивен и може да го нагодим към нашата ситуация. Ако се страхуваме от купуване на гласове, технологията може лесно да го ограничи. При положение, че няма силно  политическо решение на този проблем, единствената възможност е технически това да се затрудни и да се направи неефективно. А системата за онлайн гласуване дава възможност за различни мерки като кратък времеви прозорец за подаване на онлайн вота или ограничаване на използването на един компютър само от няколко гласоподавателя. Това би затруднило купувачите на гласове и би увеличило разходите за манипулация до цената на обзавеждането на цяла зала с компютри и наемането на хора, които да гласуват от името на други.

 На интернет гласуването не трябва да се гледа на като на украшение, нито като на панацея., която ще реши всичките ни проблеми в изборния процес. То може да бъде полезно единствено в случая с гласуването в чужбина, но едва ли ще е разумно за гласуването в страната. То не е и ценност, само по себе си, няма да ни направи нито по развити, нито по-демократични. То е просто един инструмент, в една процедура, защото изборите, въпреки големият заряд, са именно това.

 

Leave a comment

Filed under Политика

Завръщане

След почти 4 години престой в държавната администрация, се завръщам в блогсферата. Десетина килограма по-тежък, с първите ми бели коси, видял как нещата не стават толкова лесно, колкото си мислим, съм събрал много впечатления. Основната ми цел от тук нататък в този блог ще бъде да разбивам някои клишета и погрешни тези. Какво означава това ли? Ами не може да се говори, че валутния борд ще падне, само за да се създава паника. Защо да говорим, че мажоритарната система е това, което ни трябва, когато нейните ефекти са точно обратното на това, от което имаме нужда.

Ще се концентрирам върху изборите и изборния процес, но не само в България.

Защо ме нямаше толкова време – защото когато работиш за имиджа на един министър и една институция, е по-добре да не създаваш шум, като си играеш на блогър.

 

 

Leave a comment

Filed under Политика