Какво искаме от изборите II

Този текст е писан седмица преди предложенията на президента за свикаване на референдум по изборните правила. 

Очевидно е, че темата с това как избираме отдавна се е превърнала в политическа дъвка. Когато нямаш какво да кажеш, излизаш и казваш “а ние имаме много добро предложение, което ще подобри изборния процес”. И каква е идеята? Да поставим номера на бюлетините, машинно гласуване, задължително гласуване, камъчета, кръгчета, хиксчета. Разбира се да не забравяме и интернет гласуването, защото вече “целия свят гласува така”, а всъщност реално то действа само в една държава – Естония. Ако т. Нар. Изборен процес в България беше болен човек, той отдавна щеше да е умрял и то в тежки мъки. Щеше да е изтезаван от най-различни народни лечители, нeдоучили лекари, както и от обикновени изследователи, които гледат на него като на опитно морско свинче. Най-вероятно смъртта щеше да е настъпила само от стреса. Стрес не от диагнозата, а от идеите за лечение.

Ако се замислим, този болен болен човек на България никога не е чул смислена диагноза за проблемите си, въпреки че всеки ден всички говорят колко е сериозно заболяването. Никой от предлагащите “нововъведения” вероятно не е прекарал повече от 15 минути, за да помисли какво им има на тези избори. Както при болните хора – един има грип, друг има пневмония, трети просто  хрема, така и проблемите на изборните процеси в различните държави са различни. А някой някога замислил ли се е какви са проблемите на изборите в България? Този някой не е трябва да е нито Мая Манолова, нито Искра Фидосова. Те са по-скоро от лечителите без дипломи, подобни на съпругата на убития румънски диктатор Никулае Чаушеску – Елена, която беше завършила за сестра, а искаше да прави мозъчни операции.

С това по-дълго предисловие трябва да стане ясно, че е твърде безотговорно постоянно да предлагаме нови идеи за “подобряване на изборите”, ако не опитаме да направим някаква равносметка, какво точно ни пречи. И понеже шумът в обществото е като на няколко Женски пазара, ще се опитам да започна това тук.

Историята, както и хората, които са се занимавали с избори и са написали книги ни дават няколко принципа, които могат да служат за компас. Първият е, че дори и да държиш цялата власт, когато правиш законите за изборите, не бива да мислиш за собствената си изгода и тази на партията си. Отправната точка трябва да е как т. Нар. Процес да стане по-ясен, по-честен и да вдъхва повече доверие. Не е нужно да поглеждаме много надалеч, дори българската история е пълна с примери, че който е нарушил този принцип, обикновено е страдал и то много. Най-много страда БСП. Някои си спомнят как на едни избори от много сметки, БСП не можа да вкара в парламента своя стратег Лилов. Тогава известен политик възкликна “Кой е тоя До’нт бе”. А той е Виктор Донт, белгийски математик живял през 19 век, който е измислил една формула за разпределение на мандати, която БСП беше предложила още в началото на прехода.

Вторият принцип е, че не всяко решение действа по един и същи начин навсякъде. Във Великобритания например мажоритарният избор ограничава броя на партиите в парламента, а в Индия напротив – прави ги повече.

Третият принцип е, че промените не трябва да се правят по-скоро от 6 месеца преди изборите. На това падна жертва Фидосова, която направи няколко промени в начина на гласуване в Кодекса, но хората нямаха време да ги разберат.  Така първият тур на президентските избори през 2011 беше кошмарен. 20 години всички бяха свикнали да отбелязват вота си с  всякакви неща на бюлетината – чавки, кръгчета и точки. Новият Кодекс казваше, че има само една фигура и това е хикс. Но избирателят има добре изградени навици. Той предполага, че ще гласува в същата секция, (затова почти никога не проверява). Той също така очаква да види и почти същите лица в комисията, които са му съседи и най-вече обича да отбелязва със знака, с който е отбелязвал верните отговори в теста в училище или на шофьорския си изпит преди 20 години. Ако не е подготвен, че може да има някаква разлика, той е в шок.

Последният принцип вероятно може да се нарече благоразумие. Пример за липса на такова благоразумие е Полша, където по време на първите свободни избори през 1991 прагът е така определен, че в Сейма влизат 29 партии. Te съставят 5 партийно правителство, което очаквано издържа на власт само 6 месеца. В този списък обаче влиза и идеята на Мая Манолова да въведе, макар и пилотно машинно гласуване като има за това по-малко от три месеца. В тях трябва да влезе процедурата по поръчка и избор, както и изграждането на мрежата. А информирането и обучение на избирателите за новия тип гласуване вероятно ще остане за след изборите.

Ако хората, които пишат новите правила или предлагат “свежи” идеи се водят по тези няколко принципа, няма да сме затрупани ежедневно с нови и все по ексцентрични предложения. Така ще можем да се съсредоточим в намирането на диагноза, а после и на точно лечение на болния.

 

КАКВО ДА ОЧАКВАМЕ ПРЕЗ 2014?

Странно, но от рекапитулацията за 2013 почти без почивка се хвърлихме в прогнози за политическата 2014. Ето и някои от моите мисли по въпроса.

 

Парламентарни избори 2014, протести и падане на кабинета

2013 показа, че правителството на Орешарски няма голям проблем да управлява с минимална подкрепа от обществото. Липсата на силна и ясна политическа алтернатива, която всекидневно да притиска кабинета, прави падането му единствено зависимо от вътрешните отношения в коалицията, изпълнението на предначертания план за завземане на територии на лобитата зад него, както и от постигането на индивидуалните цели на лидерите му.

Протестът за съжаление в момента не е фактор за оцеляването или свалянето на правителството. Преките и непреките успехи на гражданското движение от това лято сега са заложници на намиране на друга успешна форма на противодействие.

Избори 2 в 1 всъщност не удовлетворяват коалицията, тъй като номинацията на еврокомисари ще отиде в последните 3 месеца от 2014, а и бизнеслобитата зад кабинета имат нужда от повече време, за да завършат плановете си. В този смисъл, единственото нещо, което може да доведе до избори преди края на 2014 г. са финансовите пазари, които могат да попречат на правителството да вземе нови заеми и да запълва социалното недоволство с пари.

 

Резултатите от евроизборите през 2014

Евроизборите могат да се превърнат в изливане на социалното недоволство, но могат и да минат и твърде вяло. Липсата на нови партии или движения, както и страхът от политизирането на протеста, е по-вероятно ще превърне евроизборите в римейк на последните местен вот във Варна: много кандидати и нищожен политически избор, ниска активност и победа на партийните твърди електорати.

По-тревожно вероятно ще изглежда самият Европейски парламент. Икономическата криза не беше единственото нещо, което повдигна антиевропейски настроения. ЕС въпреки усилията остана в голяма степен проект на елитите и компромис в рамките на умерените политически партии в Европа. Разликата между идеите на левите и десните на ниво Европейски парламент не е голяма. Отвъд този консенсус обаче години наред остават огромни групи от европейските общества. На тях ЕС не предлага много различни решения, нито за икономическата криза, нито за прииждащите чужденци или за останалите национални проблеми. Европейският консенсус в голяма степен сви и възможните решения на националните правителства. ЕС дава в повечето случаи умни и разумни решения. Те обаче обикновено са само в една посока и в голяма степен оставят европейските граждани без съществен избор. Ако американците могат да изберат точно обратното на Буш младши в лицето на Обама, европейските граждани всъщност нямат инструмент да заменят лишеният от харизма Барозо. Затова е твърде възможно в парламента да попаднат всякакви партии, които за по-просто наричаме антиевропейски. Те обаче са изразители на очевидни и резонни настроения. Дори някои от тези партии да се сринат като организации, не трябва да се забравя, че в Европа има граждани, за които този умерен консенсус не е решение. Дали опитът на Марин Льо Пен да ги обедини в обща платформа, ще успее има голямо значение. С амбицията им е да изместят либералите от трета по големина сила е ЕП, те на практика могат да започнат сериозно да влияят на работата на ЕС. Затова тези евроизбори най-вероятно ще бъдат много по-интересни от всички предходни, без значение дали българите ще ги възприемат като премерване на партийните сили и ще отидат да гласуват.

 

Нови партии и лидери

Доста погрешно в България смятаме, че избирателната система или нещо друго поставя пречки пред влизането на нови субекти в политиката. Всъщност ако прегледаме изборите от 1989 г. насам, ще видим, че на всички избори има поне по един нов субект. Като започнем от Евролевица на Томов, БББ на Жорж Ганчев през 90-те, минем през истинските вълни НДСВ и ГЕРБ и стигнем до изненади като Атака, ще видим, ще партийната система всъщност се обновява и то дори твърде често. Българският проблем с новите партии и политици е, че те трябва да се научат. Парламентарната дейност не е нещо толкова просто и последният пример е ГЕРБ в ролята на опозиция в този парламент. Още по-трудна е задачата, когато си в управление и трябва да запълниш както МС, парламентарната група, така и втория и третия ешелон на властта – областни управители, политически кабинети. Тогава всички, с изключение на БСП вкарват хора, които са виждали институцията си само отвън. Нормално е политикът да има история и да е натрупал опит. Заради ужасно покварената среда в България обаче, политикът с опит, минал през общински съвет, кмет, депутат и министър тук, е по-скоро отблъскващ като Йордан Цонев, а не привлекателен като Обама. Затова през 2014 г. вероятно ще чакаме отново новите лица, които хем ще трябва да ни върнат доверието в политиката като заменят Йордан Цоневците, хем, ще трябва да разбират с месеци как работи машината на държавата.

Що се отнася до политическите партии, там проблемът е дори по-голям. От много години политическите партии в България функционират по някакъв начин, който няма нищо общо с това, което те трябва да правят в представителната демокрация. Забравили са, че партията се прави от гражданите, а не обратното – партията да задава какво да мислят гражданите. Тотално са занемарили т. Нар. партийна работа, което означава наистина да контактуваш с гражданите по села и градове. Всички партийни лидери се борят за телевизора и лайкове във facebook и не им се занимава със странните хора, които винаги искат да бъдат изсуша. А всъщност това е работата на партийците. Така че през 2014 ако искаме смяна на партийния модел тя няма да дойде просто от поредната нова партия с нови или по-познати лица, а от начина, по който политическите ни партии променят начина си на съществуване.

 

Националистически вот и ксенофобия

В България в последните години има хора, коитo са недоволни и отчаяни от това как премина преходът: как беше направена приватизацията и преструктурирането на икономиката, как бяха преизчислени пенсиите им или най-малкото за това, че загубиха някакви позиции. Те имат своето право. Лошото е, че никой не обръща особено внимание на тяхното недоволство. Основните политически партии имат навика да обръщат внимание на по-големите групи. По подобен начин те оставиха и българските мюсюлмани с една единствена опция за политическо представителство, която на практика ги гетоизира. Затова е логично, че те лесно гласуват за партии, които им обръщат внимание и им дават лесни отговори. Проблемът за нашето общество е, че тази група заплашва да стане голяма.

Излизането на образованието от крак с времето и последователните усилия на някакви групи в обществото да преувеличат окаяното му състояние, за да могат единствено те да го спасят вероятни ни осъждат на много национализъм и ксенофобия през 2014. От друга страна българската ксенофобия е по-невинна. Тя като че ли е повече от бедност и отчаяние и страх от неизвестното, отколкото от сериозен национален комплекс, каквато е например в Унгария. И в този смисъл тя е лечима с предлагането на малко по-ефективни социални мерки.

 

Ориентацията на България

Има няколко сигурни неща за 2014: България няма да напусне нито НАТО, нито ЕС, а двете организации няма да загубят смисъл, няма и да се разпаднат. Но достатъчно ли е това? Страната ни вече не е най-новия член на тези организации, но въпреки това по никакъв начин не е развила членството си в тях. През 2014 стават 7 години от както сме член на ЕС и единственото с което можем да се похвалим е, че редовно се отказваме от следващите стъпки в това членство. В годината, в която еврозоната се разшири с още една държава, ние все още си говорим, ще тя няма да оцелее и, че усилията за влизането там не си струват. Темата “Шенген” пък се превърна по различни причини в повод за недоволството ни към останалите страни членки, а не към нас самите. България присъства, но не участва в последните дебати в ЕС, които ще поставят основите на бъдещето на този съюз. Като че ли преди 7 г. имахме много по-голямо усещане, че ЕС сме и ние.