Предизборната кампания е в разгара си. Нейното начало, разбира се, не беше преди няколко седмици, повечето партии започнаха поне привидно подготовката доста преди това. Заедно с това, се оформиха и първите дебати и сблъсъци. С напредването на кампанията ние гражданите вероятно очаквахме да чуем предложенията на политическите сили, които да ни заинтересуват и привлекат. Най-често споменавания фактор е глобалната криза.
Все пак, въпреки всичките негативи, които носи, финансова криза, която засегна най-силните капиталистически центрове, има и едно голямо предимство. Тя, до голяма степен, сложи край на вече отъпканите пътеки за икономическа стабилизация и развитие. Сега правителствата, особено на държави като България, могат да покажат какво могат. Ако след 1990 българските правителства бяха в ролята на слушащият ученик, който изпълнява съветите на институции като МВФ и Световната банка, сега кабинетите за първи път могат относително самостоятелно да решават какво да правят. Това звучи добре, но от друга страна е доста опасно, особено като се има предвид българския опит с правителства като това на Луканов, Беров и Виденов, които бяха достатъчно самостоятелно.
В този смисъл, предстоящите избори са много важни за българските партии и най-вече за техните избиратели. За първи път ние като граждани трябва да внимаваме какво пише в някои програми и дали да не ни е страх от това някой да изпълни или не програмата си. Ако до момента България имаше валутен борд, който преминаваше частично в икономически и имаше гласове за политически контрол отвън, сега на практика икономически вече на сме на абордаж.
Имайки това предвид кампанията трябваше да ни представи истинска алтернатива на някакви политики и вероятно борба на идеи за бъдещето на България в „открития океан”. На практика обаче, кампанията е вяла и ние сме лишени от това. Политическите сили ни занимават с всичко друго, но не и да ни дават това, което искаме да чуем.
За самите партии това не особено добре, защото така продължават да създават люшкащи се, непостоянни и най-лошото – неинформирани избиратели. До 2001 г. в България имаше ясна ориентация за ляво и дясно, с всички условности на домашното разбиране на това разделение. То даваше поне частични маркери за възможните стъпки на двете основни партии, ако една от тях е на власт. Проблемът след 2001 е, че това ясно разграничение изчезна и избирателите загубиха ориентир за възможните посоки на политиките на партиите. Досега особено в икономическата сфера, българските правителства се предполагаше, че са частично ограничени и пътят е определен. Сега вече това не така и при липсата на разграничение ляво-дясно избирателите не знаят какво да очакват или започват да търсят други основи на избора си.
Основно правило е, че при липса на ясно позициониране по скалата ляво-дясно, хората започват да избират по т. нар. компетентност. Това е качество, при което дори и при едни и същи декларирани цели, гражданите биха избрали този, който създаде идеята, че е по-компетентен и способен в постигането на крайните резултати. И тук идва проблемът с настоящата кампания или по-скоро нейната привидност.
В условия, при които е все по-важно какво прави правителството, а и избирателите все по-малко могат да избират по принадлежност и търсят да изберат най-добрият за тази работа, политическите сили ни лишават от реална кампания. Липсата на истински дебати по отделните сектори и свеждането на политическия разговор до проблеми с регистрации, ПР акции, лични драми с любовници и извънбрачни деца, намеци за сексуалност и истории със счупени глезени е само срещу гражданите. Така те губят интерес към политиката и изборите, изключват се съвсем съзнателно от досадния и нискокачествен информационен поток и накрая или гласуват странно или просто излизат от политическата система, като си остават в къщи.
Настоящата ситуация с два избора през 30 дни, която е странна по български, можеше да се окаже от полза за положителното отношение между партии и избиратели. Дългият спор 2 в 1, основан на съвсем други мотиви, се реши от само себе си. Изборите за европейски парламент просто се превърнаха в допълнение на парламентарните. Европейските теми никъде в съюза на са били определящи на този тип избори. В нашия случай, темите от домашната политика напълно доминират над външните. И по този начин българските избиратели и кандидатите за техни представители имаха два пъти повече време, за да се запознаят едни с други. Това можеше да помогне на партиите да обяснят с какво са по-добри, на гражданите да добият представа поне кой е па-малкото зло.
До момента обаче това не се случва. Със сигурност има политически субекти, които са убедени, че именно те ще спечелят от резултата на тази привидна кампания – ниска активност и повишена аполитичност. Въпросът е дали това може да бъде устойчива и дългосрочна стратегия.
Блогът на Даниел 