Какво искаме от изборите

Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят. Този надпис на една от централните софийски улици до скоро истински ме възмущаваше. От няколко седмици, обаче все повече се замислям, че обратният му прочит е по-верен. Ако сам не можеш да се промениш, изборите не могат да го променят.

Избирателните системи могат да структурират по един или друг начин желанието на избирателите. Могат да изолират малките партии, могат да предпоставят някакви коалиции, могат да направят една политическа система по-стабилна или по податлива на оставки и трусове. Те обаче не могат да заместят общата идея за развитието на една нация, нито способността й да гласува “ЗА”, а не само “Против”.

И когато днес отвсякъде се чува, че трябва нов избирателен кодекс, се замислям за това. В Изборния кодекс има много дребни неща, които могат да се поправят и които могат да направят живота на ЦИК и другите институции много по-лек, има няколко неща, които биха могли да улеснят и гражданите. На света обаче няма измислен изборен закон, който да направи така, че когато едно общество не може да се разбере по основните си приоритети или има ниско доверие в политическите му лица, едни избори да поправят всичко.

Изборите са най-видимата част от демокрацията, но все пак са само една процедура. И когато искаме такава голяма промяна на политическата система, не е сигурно, дали можем да я получим само с промяна на правилата, по които избираме.

От друга страна, изборната история по света, а и в България е пълна със ситуации, когато някакви елементи от избирателната система са променени без особен принцип, а само, за да се получи определен резултат. И крайният резултат обикновено е твърде неочакван. Можем да си припомним само мажоритарните елементи на БСП от 2007 г. А как ви изглежда в тази светлина идеята за намаляване на изборния праг? На какъв принцип стои това предложение: дали защото няколко разумни партии останаха под чертата на последните избори или защото имаме нужда от по-голяма представителност? Ако е второто то би било добре. Но дали идва от системата, при положение, че имам почти 50% от избирателите, които не са гласували.

Изборите във Варна от миналата неделя за мен опровергават за пореден път идеята, че непредставителността в политиката в България е проблем на системата. При всички събития от последните месеци, във Варна имаме само 25% активност, имаме и цели 8 кандидата за кмет. А първите двама остават представители на основните партии. На предишните избори варненци имаха възможност да гласуват не за изгонения с камъни бивш кмет, а за кандидата на Зелените например, но не го направиха. Изборните правила не могат да променят това.

Затова трябва да се замислим за основата на всички предложения, които правим в избирателната си система. Трябва да си представим, че по-ниският праг е еднакво нисък и за партията на Кунева, и за ДСБ, но и за нови националисти и за странни политически проекти като Глас народен.

Няколко съвета към Марио Драги от брега на Арабско море

Днес мислех да пиша за една от провинциите в Пакистан – Балочистан, която е вероятно един от символите на разделението и безизходицата в тази страна. Всички беше готово в главата ми – заглавие, цифри, факти. Планът обаче се промени. Както винаги се оказва (или почти винаги) нещата има и по-светла страна. В почивния ден тук решихме да преборим депресията и да отидем до морето, малко извън Карачи.

Стигнахме до странно място, пуст плаж с две редици различни бунгала, в които, по-късно се оказа, няма ток. Морето, целият залив много приличаше на тези по българското Черноморие. И точно когато започнах да си мисля, че красивия плаж с топло море е несъвместим с тази държава, се появиха три момчета. Някъде на моята възраст, около трийсетте. За голяма изненада ни предложиха бира, не безалкохолна, а с алкохол. И както обикновено, това дава повод за повече от куртоазен разговор. Откъде си ти, пита единият, от България, казвам аз. “Сигурно живееш в София”. Лек шок, някакъв тип, на края на света знае коя е столицата ни. ‘Пич, имате едно питие, с боровинки ли беше, гъсто, след половин чаша те отрязва”… Втори шок – в Пакистан някой ми говори вероятно за вишновка…. “Абе какво прави Христо Стоичков, онзи Баджо как ви взе мача на онова световно, 19994 или 98 беше?” 1994, казвам аз, като се опитвам да вляза в разговора, който очевидно е изцяло на моя територия. Ама вие тук гледате футбол, няма ли само крикет, питам. “Пич, аз съм фен на Ливърпул от 14 години, като изключим онзи финал в Истанбул, съм свикнал на провалите, но това е велик отбор”, ми казва един от пакистанците, който се изхранва като прави интернет сайтове. Аз съм от Реал Мадрид, и точно сега знам какво е да си разочарован, опитвам да намеря футболно съчувствие. “Изглежда, че май Мауриньо си тръгва”, ми отговаря друг от тримата. И после взаимно си допълваме репликата: голям треньор, не истински кучи син. Врязвайки се с тоталното невежество, присъщо най-вече на европееца, питам какви са другите спортове тук. “Имаме някакви, имахме двама шампиона по скуош. Бяха един след друг, почти 20г. доминираха, толкова силни, че накрая никой не искаше да играе с пакистанци.”

Не знам точно как, но стигаме до темата с Европейски съюз. Не ми е минавало през ума да я повдигам, защото бях сигурен, че няма да ме разберат и ще убия разговора. “Немците искат да наложат своя начин на функциониране, но няма да стане. Единственият човек, който може да спаси еврото и ЕС, е Марио Драги.”, ми казва друг от пакистанците, който работи в офис на банка. Добре че отпивам от бирата, за да не ми падне ченето на мокрия пясък. “Пич, само трябва да спре да трупа всичко в централната банка, така няма да стане. Може би така ще спаси Кипър, но какво ще стане с Испания”, ми казва същият пакистанец. Другият ме застрелва с репликата: “Европейците са още в състояние на отрицание и не искат да разберат, че ситуацията е различна и има криза”. “Немците поемат целия риск на ЕС и покриват всичко, може би, защото така обичат – те да водят”, включва се другият. Отпушвам дълбоко от местната трева, която току що са ми подали. Първоначално отказах, но после реших да дръпна, за да не ми личи колко съм шокиран от темата на разговора – ЕС, мястото – пуст плаж около Карачи, Пакистан.

“Имран много ми харесва, защото е честен  политик, но той тотално не знае какво говори. Не можеш да правиш социална държава, когато имаш такъв дефицит като нашия”, казва момчето, което работи в банка.. “Мен пък ме плаши, като го слушам какво говори понякога, уж е светски, а утре може да осъмнем с шариата с него”, казва компютърния специалист. “Абе не можеш да ходиш и да обясняваш глупости, тоя няма идея”, прекъсва го другия, който работи в семеен бизнес. Добре, а кое е най-важното нещо сега за Пакистан, питам аз, като сам предполагам, какъв ще бъде отговорът: сигурността.

Добре, кажи ни ти какво мислиш, казва ми единият. Замислям се, че това е от серията въпроси, които са ни обучавали винаги да избягваме. Пускаш нещо любезно, че си гост в тази държава и продължаваш. В този разговор, обаче очевидно нямаше място за такива клиширани глупости. Хората са ме черпили бира, в държава, където алкохола е забранен, аз ще им говоря небивалици. Мога да си представя до някъде какво ви е и в моята страна нещата вървят бавно, но всичко става стъпка по стъпка. Нищо няма да стане утре. Само не мога да разбера как използвате всяко различие, за да го превърнете в линия на разделение, казвам аз. Дори след 20 г преход при нас още се говорят глупости преди избори. Но важното е да не се прекрачват някои граници, след които няма връщане. А между другото нашите избори тази година са един ден след вашите. “Ще има ли сблъсъци”, пита ме този, който работи в семеен бизнес. Предполагам, че не, но като отвориш български вестник, имаш чувството, че това, което не трябва вече е ударило вентилатора и продължава да хвърчи навсякъде.

Хайде, ще се видим в Карачи, казва единият. Решавам и аз да съм директен: Ние сме в особено положение, поглеждам към въоръжената охрана, която ни пази. Съжалявам, но сме като заложници на глупостите в собствената ви държава, не можем да мърдаме много…”Знам какво имаш предвид, при всяка избухнала бомба се надяваме, да няма убит чужденец, а да са от наште, защото иначе положението ще стане страшно”, ми казва пакистанеца. “Ако стане нещо с някой’ от вас, за всички ще стане ясно, че никой не може да гарантира сигурност тук.” Така завършва една от най-странните ми срещи тук, на пуст плаж, с много бараки, в които няма ток, с няколко съвета за шефа на ЕЦБ Марио Драги и ясната идея, че светът е много малък и дори на пръв поглед всичко да е много различно, всъщност не е. И естествено: да не играя скуош с пакистанци, защо ще ме бият с много.

Да всяваш страх

6 бомби за последните 7 дни, само в града, където се намирам аз и повече от 15 убити симпатизанти на само една от светските либерални партии за последните две седмици. Ранените и, колко от тях въобще оцеляват, никой не брои. Това е резултат от една война, която се води тихо и постепенно, между тези, които искат да решават проблемите си по мирен начин и онези, които не искат. Това е война, която противопоставя една проста демократична процедура като изборите на страха, който иска да управлява една държава от над 180 млн. души. Добър вечер от Пакистан.

За съжаление бомбите, които  вече могат да избухват не само в партийни офиси или събрания, а на всеки тротоар, където има повече от 5 човека, успяват да постигнат целта си. Чрез кръвта по улиците, те печелят една по една битките в тази война между изборите и страха.

През последните 10 дни видях как хората спират да говорят, отказват да вдигат на телефоните си,напускат работа, не излизат от къщите или кварталите си. И всичко това – единствено от страх. И вероятно са прави – за няколко седмици цената на човешкия живот спадна твърде много пъти.

Заплашена от талибаните, от неясните схеми на военните формирования на собствените си политически партии, от крайни сепаратисти, тази държава най-вероятно, въпреки всичко, ще проведе избори. Дали в подобна обстановка те могат да са свободни и демократични? Нито един от хората, които срещнах, нямаха такава идея. Те обаче са сигурни, че това е стъпка, която Пакистан трябва да направи. Няма нищо перфектно, но за нас е важно да продължим напред, ми каза един от лидерите на малцинствата тук.

И когато в разглезеното си ежедневие в подредените си държави се оплакваме от цената на изборите или от досадата на предизборната кампания, може и да се сещаме, че някъде по света за това право се умира. И че имаме ужасен късмет да живеем в много по-добрата част от Земята. Не трябва да забравяме, че ако толкова лесно намираме врагове в различните, с които иначе живеем заедно, ако това как сме се родили се оказва изведнъж по-важно от това какви сме, можем да лесно да съсипем всичко, а ние наистина имаме какво да губим.

 

 

 

 

Едни наистина трудни избори с един ден разлика

Идвам в една от държавите, която на пръв поглед използва всяка различност , за да направи ситуацията още по-сложна и нерешима и ужасно конфликтна – Пакистан. През следващите около 2 месеца ще наблюдавам предизборната кампания тук, организацията на самите избори, обявяването  на резултатите и решаването на споровете след тях.

След като вече съм наблюдавал избори в Африка, Централна Азия, Русия и Балканите, все пак съм убеден, че и тук ще видя нещо ново. Затова идвам с отворени очи. Искам да видя как тази държава ще успее да премине през това предизвикателство  – да направи демократични избори след като за първи път в историята на Пакистан правителството в Исламабад изпълни целия си мандат и в условия, в които на практика повече 40 % от територията са изключително несигурни, а работна заплата е около 80 долара.

Демокрацията и изборите не са лесна работа. Но те стават много по-трудни, ако имаш природни  богатства, ако хората използват всяко различие, за да създадат нови линии на разделение и ако не могат да се разберат за основни неща в начина си на съществуване. Като си мисля тези неща, за пореден път се убеждавам, че в България сме големи късметлии и живеем наистина в много по-добрата част на света. Не е зле да се сещаме  за това по-често. Това не означава, че не трябва да искаме повече, а да имаме повече самочувствие, да знаем също и че имаме много какво да губим, ако сме неразумни.

Ще се опитам да не правя сравнения с изборите в България, които ще са само с един ден разлика от тези в Пакистан, въпреки изкушението. Но все пак Пакистан е пример, че има и истински трудни избори по света, колкото и забитият ни в България поглед да ни подсказва друго.

 

Романтичният избор на президента

В България все повече навлиза един технократски модел на оценяване и изграждане на политиката. Той се опитва да изчисти взимането на решения от емоции. Той се опитва се да ни каже, че всичко е рационално. Президентът Плевнелиев, като един човек, който е постигнал своя успех в бизнеса, редовно говори за този подход. Сега обаче, когато за първи път трябваше съвсем сам да мине през първото си политическо блато, той направи по-скоро емоционален и дори романтичен избор в подбора на министрите от служебния кабинет. Това не е критика, нито към него, нито към хората, които си заложиха главите и репутацията, за да влязат за 2 месеца в държавната администрация. Очевидно, те са едни много амбициозни, но и доблестни хора и заслужават подкрепата и дори похвалата на обществото.

Какви са очакванията към тях и дали техните най-силни качества, поне на пръв погледа, оправдават заявката за прагматичен подход? Първото очакване към служебния кабинет е да успокои обстановката и да прибере хората от улиците. Второто очакване е правителството да влезе и да поеме всекидневните неща в администрацията – от подписване на командировките и отпуските, които един министър прави, до по-важните – продължаване на работата по евросредствата, довършване на започнати инфраструктурни проекти и тн. Третото  – вероятно най-важно – е да организира изборите. За всичко това обаче се изисква много повече административен опит, отколкото свежи идеи или новаторство.

Подборът на президента, обаче показва малко по-различна картина. Един от хората, които към този ден и   вече си казват “Какво направих с живота си” е министърът на икономиката, енергетика и туризма Асен Василев.  И когато говорим за прагматичен подход, г-н Василев изглежда като най-романтичният избор на президента. Как иначе да наречем идеята да сложиш стартапър в това невъзможно за управление мега министерство. Да, всеки който е чувал за start up, харесва този модел, защото той прави от нищо – нещо, от една гола идея – бизнес. Но е наистина романтично да мислим, че човек от света на малките предприемачи ще знае как да пребори дълбоко бюрократичната машина тук. Това естествено не означава, че не трябва да му стискаме палци.

Министърът на здравеопазването е личен мой фаворит. Това е човекът, който направи вероятно най-добрата клиника в страната. КАРИЛ на ВМА е място, където всекидневно с огромен професионализъм от страна на лекари и сестри, се връщат хора от онзи свят. А отношението към пациентите и близките им там е невиждано в България. Точно затова обаче да извадиш този човек от там и да го накараш да се занимава с цялата прогнила система на здравеопазването за няколко месеца, като се има предвид и огромните очаквания от населението, е като да вземеш пилот от формула 1 и да го накараш да кара ТИР.

Истински ефектно е да имаш световен шампион и то действащ за министър на спорта. Това обаче е също толкова романтично колкото да имаш добър актьор за министър на културата. Вече няколко пъти сме виждали как спортни икони се захващат с управление и резултатите не са никак впечатляващи. Можем да погледнем към БФС, където 4-тите в света преди около 10 години взеха властта от Иван Славков за да “оправят нещата” и оттогава нищо не се е оправило. Можем да не споменаваме случаят “Йордан Лечков”.

Временният премиер Марин Райков също е отражение на един стереотип – дипломатите могат да преговарят. На базата на задължителния за дипломатите от кариерата такт, се предполага, че той ще прибере вече изполюспилите се протестиращи групи от улиците. Който познава дори малко Марин Райков, обаче знае, че това е човек с особена убеденост във възгледите си и, който съвсем не е толкова отстъпчив или свръх диалогичен.

В кабинета има примери и за точно обратното и това са три от жените там – Екатерина Захариева, Деяна Костадинова и Петя Първанова, които имат ясна идея какво става в техните министерства. Така е и в Министерство на отбраната, Министерство на финансите. И това може да постави въпроса дали просто президентът не имал твърде къса скамейка.