Tag Archives: elections

Какво искаме от изборите II

ИзображениеТози текст е писан седмица преди предложенията на президента за свикаване на референдум по изборните правила. 

Очевидно е, че темата с това как избираме отдавна се е превърнала в политическа дъвка. Когато нямаш какво да кажеш, излизаш и казваш “а ние имаме много добро предложение, което ще подобри изборния процес”. И каква е идеята? Да поставим номера на бюлетините, машинно гласуване, задължително гласуване, камъчета, кръгчета, хиксчета. Разбира се да не забравяме и интернет гласуването, защото вече “целия свят гласува така”, а всъщност реално то действа само в една държава – Естония. Ако т. Нар. Изборен процес в България беше болен човек, той отдавна щеше да е умрял и то в тежки мъки. Щеше да е изтезаван от най-различни народни лечители, нeдоучили лекари, както и от обикновени изследователи, които гледат на него като на опитно морско свинче. Най-вероятно смъртта щеше да е настъпила само от стреса. Стрес не от диагнозата, а от идеите за лечение.

Ако се замислим, този болен болен човек на България никога не е чул смислена диагноза за проблемите си, въпреки че всеки ден всички говорят колко е сериозно заболяването. Никой от предлагащите “нововъведения” вероятно не е прекарал повече от 15 минути, за да помисли какво им има на тези избори. Както при болните хора – един има грип, друг има пневмония, трети просто  хрема, така и проблемите на изборните процеси в различните държави са различни. А някой някога замислил ли се е какви са проблемите на изборите в България? Този някой не е трябва да е нито Мая Манолова, нито Искра Фидосова. Те са по-скоро от лечителите без дипломи, подобни на съпругата на убития румънски диктатор Никулае Чаушеску – Елена, която беше завършила за сестра, а искаше да прави мозъчни операции.

С това по-дълго предисловие трябва да стане ясно, че е твърде безотговорно постоянно да предлагаме нови идеи за “подобряване на изборите”, ако не опитаме да направим някаква равносметка, какво точно ни пречи. И понеже шумът в обществото е като на няколко Женски пазара, ще се опитам да започна това тук.

Историята, както и хората, които са се занимавали с избори и са написали книги ни дават няколко принципа, които могат да служат за компас. Първият е, че дори и да държиш цялата власт, когато правиш законите за изборите, не бива да мислиш за собствената си изгода и тази на партията си. Отправната точка трябва да е как т. Нар. Процес да стане по-ясен, по-честен и да вдъхва повече доверие. Не е нужно да поглеждаме много надалеч, дори българската история е пълна с примери, че който е нарушил този принцип, обикновено е страдал и то много. Най-много страда БСП. Някои си спомнят как на едни избори от много сметки, БСП не можа да вкара в парламента своя стратег Лилов. Тогава известен политик възкликна “Кой е тоя До’нт бе”. А той е Виктор Донт, белгийски математик живял през 19 век, който е измислил една формула за разпределение на мандати, която БСП беше предложила още в началото на прехода.

Вторият принцип е, че не всяко решение действа по един и същи начин навсякъде. Във Великобритания например мажоритарният избор ограничава броя на партиите в парламента, а в Индия напротив – прави ги повече.

Третият принцип е, че промените не трябва да се правят по-скоро от 6 месеца преди изборите. На това падна жертва Фидосова, която направи няколко промени в начина на гласуване в Кодекса, но хората нямаха време да ги разберат.  Така първият тур на президентските избори през 2011 беше кошмарен. 20 години всички бяха свикнали да отбелязват вота си с  всякакви неща на бюлетината – чавки, кръгчета и точки. Новият Кодекс казваше, че има само една фигура и това е хикс. Но избирателят има добре изградени навици. Той предполага, че ще гласува в същата секция, (затова почти никога не проверява). Той също така очаква да види и почти същите лица в комисията, които са му съседи и най-вече обича да отбелязва със знака, с който е отбелязвал верните отговори в теста в училище или на шофьорския си изпит преди 20 години. Ако не е подготвен, че може да има някаква разлика, той е в шок.

Последният принцип вероятно може да се нарече благоразумие. Пример за липса на такова благоразумие е Полша, където по време на първите свободни избори през 1991 прагът е така определен, че в Сейма влизат 29 партии. Te съставят 5 партийно правителство, което очаквано издържа на власт само 6 месеца. В този списък обаче влиза и идеята на Мая Манолова да въведе, макар и пилотно машинно гласуване като има за това по-малко от три месеца. В тях трябва да влезе процедурата по поръчка и избор, както и изграждането на мрежата. А информирането и обучение на избирателите за новия тип гласуване вероятно ще остане за след изборите.

Ако хората, които пишат новите правила или предлагат “свежи” идеи се водят по тези няколко принципа, няма да сме затрупани ежедневно с нови и все по ексцентрични предложения. Така ще можем да се съсредоточим в намирането на диагноза, а после и на точно лечение на болния.

 

Advertisements

1 Comment

Filed under Политика

Как да се гласува в чужбина?

ИзображениеНа отминалия референдум бяха разкрити 44 избирателни секции в чужбина, където в крайна сметка гласуваха малко над 4300 българи. През годините тези цифри са били различни в зависимост от правилата, интереса към изборите и политическата воля. Финансовото изражение на това упражнение е също различно, но минималната сума не може да падне под половин милион лева за избори в един тур. Натрупаният опит обаче показва, че независимо колко усилия се полагат, процесът винаги е съпроводен с напрежение и недоволство. И това е така, защото в системата на правене на избори зад граница има няколко обективни сблъска на интереси, които винаги остават лош вкус, независимо от компромисите, които се постигат.

Едно от константните неща е, че българите зад граница се чувстват винаги ощетени, защото не получават същия достъп до изборите като тези в страната, за които секциите са на съседната улица, а не на няколкостотин километра. Има и очевидно противоречие между българите в чужбина и институциите, за които това да гарантират надеждността на процеса е по-важно от удобството и достъпността. Едните постоянно искат все по-лек режим за гласуването зад граница, а другите отказват. За съжаление вече имаме и случая от 2009 г., когато Конституционният съд касира изборите в Турция заради серия от нарушения. 

 Така изпадаме в странната ситуация, в която държавата създава процедури, харчи пари, строява администрацията за резултат, за който още от самото начало се знае, че няма да бъде приет от нито една част от обществото.

 В известен смисъл напрежението в гласуването зад граница идва и от модела, който е избран в България. Нуждата от максимално широко избирателно право, както и от създаването на обществено доверие в изборите в началото на 90-те години, ни кара да изберем най-тежкия модел на гласуване в чужбина. Има държави, в които гласуването се извършва само в дипломатическите и консулските представителства. По сегашното законодателство България организира избирателна секция по много по-отворен режим – навсякъде по света, където има 100 подадени заявления за гласуване. По този начин Външно министерство изпраща бюлетини и протоколи, хора както в цяла Европа и Балканите, така и в САЩ, Южна Корея и Австралия например. В нашата система това широко географското разпределение е комбинирано с още два елемента. Първо, гласуването е само лично, няма възможност за гласуване, нито по пощата, нито по интернет или чрез т. нар. пълномощник. Второ, при открита избирателна секция зад граница, всеки може да отиде там и да гласува. Избирателните списъци са напълно отворени, гражданите може да упражнят правото си на глас без да са записани предварително. Заради всичко това разходите и усилията за организирането на изборите са големи.

По-внимателен преглед на този модел показва, че в него могат да се намерят слаби места. Отворените списъци зад граница оставят открехната врата за многократно гласуване. Контролът върху това се извършва след края на изборите и от него не произтича нищо освен административна глоба на нарушителя. Повторените гласовете, разбира се, не могат да бъдат извадени от крайните резултати. Секционните избирателни комисии в чужбина много често са запълнени с местни хора, а не с посочени от партиите. Моделът на изборна администрация, който сме избрали се основава на взаимния контрол между отделните партии, които участват по квоти в ЦИК, ОИК, РИК и СИК. В чужбина обаче партиите не винаги посочват свои представители. За националния референдум например Синята коалиция и НДСВ въобще не участваха в консултациите във Външно министерство. ГЕРБ и БСП запълниха само част от местата, които им се полагат, а ДПС традиционно посочи свои хора само за секциите в Турция. По този начин балансът на интереси, върху който се крепи гаранцията за честността на изборите може да бъде доста символичен в чужбина.

Какви са възможните решения? Много е важно винаги, когато си променят правилата за изборите да не се вземат готови и лесни за употреба рецепти, защото на едно място те могат да работят, а на друго не.  Очевидно е, че не може да се предложиш интернет гласуване в Африка, където хората рядко имат компютри или да отговориш на критиките, че на опозицията се пречи да води кампания като сложиш камери за наблюдение във всяка избирателна секция.  

Най-лесната теза е разбира се и най-невероятната – забрана на гласуването в чужбина. Това едва ли може да стане в България. Колкото и подобна идея да е популярна по интернет форумите, тя е на практика отнемане на вече гарантирано гражданско право и нито една политическа партия не би я подкрепила открито. Освен това, държавите, където няма такива разпоредби, най-често са страни след конфликт или в преход. Очевидно е, че никой не иска България да застане по този въпрос до държави като Либерия или Хаити.

Много от алтернативните начини за подаване на вот изглеждат не особено надеждни, защото са в т. нар. нерегулирана среда – с други думи извън избирателната секция и никой не може да гарантира, че върху гласоподавателя няма натиск. Затова и не се прилагат в българските избори. Гласуването по пощата вероятно би отворило огромни възможности за купуване на гласове. По същата причина никога не е коментиран и вариантът с пълномощник.

 Защо обаче да не се обърнем към технологиите? Гласуването по интернет се дискутира от дълго време, но като че ли няма достатъчно смелост дори да се изпробва. На пръв поглед то решава основните ни спорове при гласуването зад граница. При него естествено отпадат затрудненията с подаване на заявления, въпросът колко секции са разкрити и дали те покриват всички райони, където има българи. Всичко се свежда до един компютър вкъщи. Не се компрометира и крайния резултат, защото един човек може да гласува няколко пъти, но в крайна сметка се зачита само последния му вот. Отпада задължението за политическите партии да изпращят свои представители по целия свят, те спокойно могат да стоят в един офис в центъра на София и да проследяват процеса по предаване на резултатите.

Ако другите начини за подаване на вот – по пощата и чрез посредник, няма как да се развият, така че да станат по надеждни,  онлайн гласуването се развива всеки ден и си струва да се замислим, дали да не го използваме. Този модел е достатъчно адаптивен и може да го нагодим към нашата ситуация. Ако се страхуваме от купуване на гласове, технологията може лесно да го ограничи. При положение, че няма силно  политическо решение на този проблем, единствената възможност е технически това да се затрудни и да се направи неефективно. А системата за онлайн гласуване дава възможност за различни мерки като кратък времеви прозорец за подаване на онлайн вота или ограничаване на използването на един компютър само от няколко гласоподавателя. Това би затруднило купувачите на гласове и би увеличило разходите за манипулация до цената на обзавеждането на цяла зала с компютри и наемането на хора, които да гласуват от името на други.

 На интернет гласуването не трябва да се гледа на като на украшение, нито като на панацея., която ще реши всичките ни проблеми в изборния процес. То може да бъде полезно единствено в случая с гласуването в чужбина, но едва ли ще е разумно за гласуването в страната. То не е и ценност, само по себе си, няма да ни направи нито по развити, нито по-демократични. То е просто един инструмент, в една процедура, защото изборите, въпреки големият заряд, са именно това.

 

Leave a comment

Filed under Политика