Зелените – 0.52%

Защо Зелените не само не успяха да минат 4% и да влязат в парламента, а останаха и под заветния 1%, който им даваше право на държавна субсидия.
Този текст е писан няколко седмици преди парламентарните избори, малко след изборите за евродепутати. Задържах го до сега, за да не бъда обвинен, че преча на проекта на „Зелените”, за който работят или симпатизират много хора, които уважавам. Публикувам го сега,с малки корекции, въпреки че е загубил някои свои качества след очевидния резултат.

„Зелените” се появиха като официализиране на нещо, което изглеждаше като пререждане или поне събуждане на гражданското общество в България. Канализирането на подобни настроения, обаче е далеч по-трудна задача. За да успее подобен проект са нужни някои дадености на обществото, които въобще не е сигурно, че могат да бъдат намерени в този момент в България.

Интересното е, че това вече се е случвало със сигурност в други партийни системи в ЕС. Германия е една от държавите, където „Зелените” са извървели този особен път. През 60-те години те са просто неформална група от лявонастроени радикали, обединени от чувството, че държавата, в която живеят, не е достатъчно комфортна за техните разбирания. За период от 30-40 години тези маргинали не просто се организират в политическа партия, а се превръщат в един от най-желаните коалиционни партньори за създаване на правителствени коалиции.

В България случаят с новата партия „Зелените” е доста по-различен. Не може да се каже, че участниците в есенните протести за запазване на природата в последните девствени кътчета са маргинали. Дори напротив, те донесоха две нови неща. Първо, събудиха надежда, че в България има ново гражданско общество, което за разлика от друг път не е родено отгоре, а обратното – отдолу, чрез осъзнаването, че дори всекидневните проблеми са предмет на политиката, когато остават дълго нерешени. Второто ново нещо е усещането, че в българската партийна система за първи път има място за „зелена” идеология.

Въпросът дали българските зелени могат да повторят успеха на немския си аналог може да получи отговор, ако се изяснят други неща. Първото от тях е „зелена” ли беше основата на гражданските протести в защита на Странджа през есента?

Тази сравнително нова идеология носи своите особени белези. В началото немските маргинали са имали непоносимо голямата цел не просто да подобрят нещата, а да сменят изцяло системата. В техните програми е записано не само спиране на атомните електроцентрали, а предложения за супер високи акцизи на петрола и природния газ, оттегляне на Германия от НАТО, легализиране на леката дрога и т.н. Все неща, които са звучали повече от революционно дори в началото на 80-те. Но безспорно, зелените са създавали, макар и смехотворен и абсурден, модел на света и обяснение на всичко. Това са и основите на всяка нова идеология.

Ако се върнем към ситуацията в България, можем да видим, че това съвсем не е така. Българските „зелени” не са първи в много от предложенията си и ще им бъде невъзможно да ги направят своя запазена марка. Пример за това е идеята за пряко гражданско участие, която в Германия през 70-те е запазена за зелените, но в България сега вече е част от програмите на няколко партии, една от които е Новото време.

Зелената идеология може да се изразява и в един нов модел на живеене, основан на постматериалестични ценности. Исканията на протестите за Иракли и Странджа през есента обаче, могат да имат не точно такъв прочит. Мотивът на протестиращите не беше изведен от сблъсък между едно конвенционално, индустриално решение на някакъв проблем с новаторските идеи на зелените. Въпросът не беше дали да се закриват атомни или електроцентрали на въглища, за да се заместят от вятърна или слънчева енергия. Протестите дори ни бяха за или против строежа на АЕЦ Белене. Единственият въпрос беше искане за елементарната законност и върховенство на правилата в България.

Проблемът за върховенството на закона по време на зелените протести беше поставен като изискване към държавата да организира спазването на своите собствени правила. Подобен проблем не може лесно да влезе в съвременната платформа на европейските зелени, защото в нормалните демокрации, той отдавна е решен. И това е една основна разлика между българските и европейските зелени, която дори може да постави под съмнение зелената основа на движението в България.

С други думи основата за създаването на българските зелени не беше някакъв проблем, породен от постматериалистичното мислене на хората. В интерес на истината дори този въпрос би могъл да получи постматериалистичен прочит, ако той бе обърнат към индивидуални или дори групови човешки права. Това би се получило, ако протестите бяха за правата на гейовете или емигрантите.

Природосъобразният начин на живот се смята понякога за някаква основа на този нови тип идеология. За българските зелени обаче, това може да е повече проблем, от колкото предимство. В България природосъобразният начин на живот е повече лайфстайл. Той може да бъде мотив някой да си купи хибрид или екологично чиста химикалка, дори да използва рециклирана хартия, но това не може да се превърне в мотив и посока за гласуване. С други думи, е силно съмнително, че зелените могат да извлекат електорална полза от това.

И другата разлика между българските и европейските „зелени” е в медийната политика. Немските зелени са известни като царе на отношенията с журналистите и имат супер атрактивен образ за медиите и съответно за обществото. В България за съжаление това съвсем не е така. „Зелените” в България проявиха особена агресивност и силен негативизъм. В опитите си да покажат, че са различни, те загубиха оригиналност и свежест, които би трябвало да са техни черти.

В самата кампания „зелените” на практика изчезнаха от общественото внимание и бяха запомнени само с протеста си срещу депозит за участие на изборите от 50 хиляди лева. Поддържането на проблема като основен в кампанията замести всички останали неща, които можеха да се направят и то без особени средства, ако партията беше разчитала на доброволци и оригиналните си идеи. „Зелените” предпочетоха да се оплакват от неравнопоставеното си положение спрямо установените политически формации, вместо да го превърнат в свое предимство. Така поне биха направили немските „зелени”.

Това са част от нещата, които поставят под съмнение успеха на този проект. В него обаче има елементи, върху които трябва да се замислим. При българските „зелени”, поне привидно, се вижда идеализъм и решителност да се поддържа ясното разделение между политика, бизнес и пари, когато това го изисква обществения интерес. Това е много важна характеристика, която всички основни партии в България в момента нямат и което е в дъното на недоверието към тях.

Освен това, макар и доста непохватно, партията постави едни много важен въпрос – финансирането на партиите и техните кампании. Огромните харчове за поддръжка на структурите и предизборна агитация е често представяна като легитимната причина за партиите да се обвързват със съмнителни корпоративни интереси и да ги предпочитат пред обществените.