Мая Манолова и моливът

Скоро ми разказаха, как президентът на една от демократизиращите се страни в Африка обяснил нуждата от въвеждане на нови електронни технологии за гласуване в страната: “Ние останахме единствените идиоти, които още използват тези моливи, за да гласуваме”. Под единствените, се разбирало, че съседната държава също е въвела електроника малко преди това, а същевременно самият президент имал нужда от малко по-голяма легитимност за поредния си мандат. По подобен начин в Русия  през 2012 заредиха изборите си с всякакви скенери, камери и таблети, само за да докажат колко са прозрачни. Това обаче, нито в Русия, нито в Африка доказа на някого, че изборите са по-честни. Не ги доказа, защото зад тези странни идеи се крие основният проблем на почти всички политици, които искат бързо да реформират изборните правила – те го правят заради някакъв тесен интерес, който няма нищо общо с употребата на молива.

Те така и не научиха урока, че всеки път, когато някой започне да използва изборните правила за себе си, резултатът е лош, и за него, и за изборите. И това е така по простата причина, че ние всички разбираме каква е целта. Започваме да вярваме по-малко и по-малко, че може да имаме честни правила. Това е и най-големият проблем на Кодексът на Мая Манолова. Той беше заченат напълно погрешно като упражнение за отвличане на вниманието, продължи като еднопортийна задача, премина като гласуване по тъмно и най-вероятно ще влезе в правния мир като еднолична собственост на г-жа Манолова. Не че всички негови текстове са лоши, но и при него, както и при сега действащия текст тотално липсва не само обществения, но и партийния консенсус. Опитът показва, че и най-идеалните текстове не могат да заработят, ако я няма принципната подкрепа на опозицията и обществото. Затова още от сега можем да предскажем, че в момента, в който партията на г-жа Манолова вече не е във властта., ще има пореден нов изборен кодекс.

Изборите освен всичко друго са тромав процес, който има нужда от време, когато нещо в него се променя. И ако то не му се даде, обикновено се стига до неприятни ситуации, които после се цитират като лоши практики в докладите на международните организации. Самата Манолова обясняваше дълго, че президентските избори през 2011 са били зле организирани. Една от причините беше, че с кодекса на Фидосова се промени нещо толкова дребно като знака, с който отбелязваме вота си върху бюлетината. Тогава също нямаше много време за обяснение. Затова в изборния ден се появиха опашки, а процентът на невалидните бюлетини се повиши. По начина, по който сега се гласува новият Изборен кодекс, може да се очаква, че този стандарт за неорганизираност ще бъде надминат в пъти на 25 май. Само 3 месеца преди изборите се приема доста сложна бюлетина и преференциално гласуване. В този смисъл надбягването с времето, което Мая Манолова предприе със сигурност няма да доведе до по-добри избори. Венецианската комисия и ОССЕ неслучайно са определили период от поне 12 месеца между последните промени в изборните правила и първите избори, при които те ще се прилагат. И ако президентът търсеше истински мотив, за да наложи вето на Изборния кодекс, всъщност няма по-истински от този.

В кодекса има и други смущаващи неща. За да успее да гласува всички текстове навреме, мнозинството тихомълком намали ключови срокове. Един от тях например е за насрочване на датата на изборите от президента. Досега тя беше между 75 и 90 дни за различните видове вотове, с новите текстове, този срок е намелен до 60. Какво значение има това? Най-простият пример е, че кандидатите ще имат по-малко време да съберат подписите, нужни за регистрация в изборите, а ЦИК ще има по-малко време да организира процеса.

Надбягването с времето ще засегне и най-свидната част от Кодекса “Манолова” – машинното гласуване. В света трудно ще се намери уважаващ себе си доставчик на такова оборудване, който да може да изгради дори и пилотен проект за този тип гласуване за по-малко от три месеца. А до нашите избори остават вече по-малко.. Има и едно правило в този бизнес – колкото е по-къс е срока, толкова е по-висока цената. А тя, както знаем, се плаща от нас, не от Мая Манолова. Три месеца преди изборите текстовете за машинното гласуване бяха определени като лоши от Венецианската комисия, а процедурата по избор на доставчик все още не е започнала. Така България почти сигурно ще изглежда като африканска държава, на която са омръзнали моливите.

Към всичко това трябва да прибавим и очакваното спирането на по-нататъшното институционализиране на ЦИК. Вместо това беше направен опит да се премести назначението на членовете й в парламента. Независимостта на комисията няма да дойде от това кой я назначава. Моделът, който сме избрали в България, предполага бавно и систематично да изградим институция, в която да има държавни служители, които ежедневно да се занимават професионално с проблемите на изборния ни процес. Вместо това ни се предлага половинчати панацеи като активна регистрация и машинно гласуване.

Защо става така? Защото както казват отново в Афирка, ако всичко което имаш е чук, тогава всички проблеми ти изглеждат като пирони.

 

 

Какво искаме от изборите II

Този текст е писан седмица преди предложенията на президента за свикаване на референдум по изборните правила. 

Очевидно е, че темата с това как избираме отдавна се е превърнала в политическа дъвка. Когато нямаш какво да кажеш, излизаш и казваш “а ние имаме много добро предложение, което ще подобри изборния процес”. И каква е идеята? Да поставим номера на бюлетините, машинно гласуване, задължително гласуване, камъчета, кръгчета, хиксчета. Разбира се да не забравяме и интернет гласуването, защото вече “целия свят гласува така”, а всъщност реално то действа само в една държава – Естония. Ако т. Нар. Изборен процес в България беше болен човек, той отдавна щеше да е умрял и то в тежки мъки. Щеше да е изтезаван от най-различни народни лечители, нeдоучили лекари, както и от обикновени изследователи, които гледат на него като на опитно морско свинче. Най-вероятно смъртта щеше да е настъпила само от стреса. Стрес не от диагнозата, а от идеите за лечение.

Ако се замислим, този болен болен човек на България никога не е чул смислена диагноза за проблемите си, въпреки че всеки ден всички говорят колко е сериозно заболяването. Никой от предлагащите “нововъведения” вероятно не е прекарал повече от 15 минути, за да помисли какво им има на тези избори. Както при болните хора – един има грип, друг има пневмония, трети просто  хрема, така и проблемите на изборните процеси в различните държави са различни. А някой някога замислил ли се е какви са проблемите на изборите в България? Този някой не е трябва да е нито Мая Манолова, нито Искра Фидосова. Те са по-скоро от лечителите без дипломи, подобни на съпругата на убития румънски диктатор Никулае Чаушеску – Елена, която беше завършила за сестра, а искаше да прави мозъчни операции.

С това по-дълго предисловие трябва да стане ясно, че е твърде безотговорно постоянно да предлагаме нови идеи за “подобряване на изборите”, ако не опитаме да направим някаква равносметка, какво точно ни пречи. И понеже шумът в обществото е като на няколко Женски пазара, ще се опитам да започна това тук.

Историята, както и хората, които са се занимавали с избори и са написали книги ни дават няколко принципа, които могат да служат за компас. Първият е, че дори и да държиш цялата власт, когато правиш законите за изборите, не бива да мислиш за собствената си изгода и тази на партията си. Отправната точка трябва да е как т. Нар. Процес да стане по-ясен, по-честен и да вдъхва повече доверие. Не е нужно да поглеждаме много надалеч, дори българската история е пълна с примери, че който е нарушил този принцип, обикновено е страдал и то много. Най-много страда БСП. Някои си спомнят как на едни избори от много сметки, БСП не можа да вкара в парламента своя стратег Лилов. Тогава известен политик възкликна “Кой е тоя До’нт бе”. А той е Виктор Донт, белгийски математик живял през 19 век, който е измислил една формула за разпределение на мандати, която БСП беше предложила още в началото на прехода.

Вторият принцип е, че не всяко решение действа по един и същи начин навсякъде. Във Великобритания например мажоритарният избор ограничава броя на партиите в парламента, а в Индия напротив – прави ги повече.

Третият принцип е, че промените не трябва да се правят по-скоро от 6 месеца преди изборите. На това падна жертва Фидосова, която направи няколко промени в начина на гласуване в Кодекса, но хората нямаха време да ги разберат.  Така първият тур на президентските избори през 2011 беше кошмарен. 20 години всички бяха свикнали да отбелязват вота си с  всякакви неща на бюлетината – чавки, кръгчета и точки. Новият Кодекс казваше, че има само една фигура и това е хикс. Но избирателят има добре изградени навици. Той предполага, че ще гласува в същата секция, (затова почти никога не проверява). Той също така очаква да види и почти същите лица в комисията, които са му съседи и най-вече обича да отбелязва със знака, с който е отбелязвал верните отговори в теста в училище или на шофьорския си изпит преди 20 години. Ако не е подготвен, че може да има някаква разлика, той е в шок.

Последният принцип вероятно може да се нарече благоразумие. Пример за липса на такова благоразумие е Полша, където по време на първите свободни избори през 1991 прагът е така определен, че в Сейма влизат 29 партии. Te съставят 5 партийно правителство, което очаквано издържа на власт само 6 месеца. В този списък обаче влиза и идеята на Мая Манолова да въведе, макар и пилотно машинно гласуване като има за това по-малко от три месеца. В тях трябва да влезе процедурата по поръчка и избор, както и изграждането на мрежата. А информирането и обучение на избирателите за новия тип гласуване вероятно ще остане за след изборите.

Ако хората, които пишат новите правила или предлагат “свежи” идеи се водят по тези няколко принципа, няма да сме затрупани ежедневно с нови и все по ексцентрични предложения. Така ще можем да се съсредоточим в намирането на диагноза, а после и на точно лечение на болния.