Който жертва свободата, за да придобие временна сигурност, не заслужава и двете!

They that can give up essential liberty to obtain a little temporary safety deserve neither liberty nor safety.”

Benjamin Franklin

Тази мисъл на един от бащите на Америка, явно е съвсем непозната за българските студенти, протестиращи през последните дни в Студентски град. Идеята, че основните ни свободи не трябва да бъдат жертвани, за да получим сигурност е основна ценност за либералната демокрация, която е продукт на доста опит на много поколения. За българските студенти обаче явно това е тайна.

В исканията на студентите, които при всички случаи имат огромни основания за протест, се вижда смесица от съществуващи, но ненужни мерки и несъществуващи, но вреди стъпки, които правят точно това – жертват свободи и права за обещания за мнима сигурност.

Студентите искат да се въведе адресна регистрация. Ами такава адресна регистрация има и в момента. Всеки, който се настанява в общежитие плаща около 2 лв. за да получи жълта бланка и да бъде заведен в отчет на местното РПУ. Но какъв е смисъла на тази регистрация? Тя нито може да накара охраната в дискотеката да не бие, нито полицията да се намеси. Тази жълта бележка може единствено да се превърне в повод за полицейско заяждане, защото май по закон всеки трябва да я носи заедно с личните си документи.

Студентите искат и повече камери за наблюдение. Аз поне си мислех, че всеки млад човек по презумпция има свободен дух в излишък и достатъчно подозрение когато е следен, сниман и ограничаван. Явно греша. Между другото, това искане на студентите също е абсурдно. Повечето от блоковете в Студентски град имат камери за наблюдение на входа. Естествено никой от живеещите там никога не е питан, дали е съгласен с това. На практика тези камери са абсолютно безсмислени, защото няма кой да следи материала от тях. Остава неприятно усещане, че когато се прибираш вечер с половинка, „властта” в Студентски град знае. Съмнявам се, че искаме точно това.

Искането за повече полиция също е нелогично. Всеки, който е живял в Студентски град знае, че там има полиция, но тя не върши работа. Всеки, който се е обаждал на полицията от Студентски град знае, че те няма да дойдат, ако има дребно нарушение на реда. Затова пък ми се е случвало след скандал с неуката портиерка на входа, от една от стаите да излиза полицай по бели гащи и да ми иска личната карта. Колегите му дойдоха толкова бързо, че той още не си беше закопчал панталона.

Студентите искат да ограничи достъпа на външни хора до Студентски град. Това е кошмар. А може би трябва Студентски град да се превърне в истинско гето и да се построят високи стени? „Кварталът на науката” и без това се превръща в интелектуално гето: място, в което няма книжарница, нито пък библиотека, няма кино, нито театър. Студентски град е място, където всичко е позволено, няма правила. Всеки може да паркира навсякъде, може да изхвърля боклука си, може да бие, пие или крещи. Хората с пари могат да имат там евтини жени, лъскави, но незаконно построени жилища и дискотеки.

Пречи ли това на студентите, които живеят там или им харесва? Не е ли липсата на елементарна законност и нашата търпимост към това основния проблем? От 1968 г. насам студентските бунтове по света искат винаги кардинална промяна на държавата и нейното отношение към тях, към науката и образованието, към перспективите им. А какво искат българските студенти в последните години – евтини карти за транспорт и повече полицайщина. Вървейки по този път, никак не е случайно че 200 години след Франклин повечето от младите хора са далеч от прозрението на му, че в дъното на всичко е запазването на правата ни и са готови да ги жертват.

Прекалихте!

„Нова телевизия” уволни Коритаров. Уволни го не когато стана ясно, че той е бил сътрудник на ДС, а когато ги натисна един самозабравил се олигарх, достатъчно близък както с Първанов, така и с надеждата на всички български домакини – Бойко Борисов. Странен е морала на тази телевизия и понеже една институция не може д има морал сама по себе си, говорим за хората, които я управляват. Всъщност те нямат морал. Има мазно подлизурчене на хора, които за 20 години натрупаха капитал чрез кражби от всекиго до когото се докоснаха – от нас гражданите, от държавата ни, от други мафиоти. Сега тези хорица искат да забравим, че те нямат образование, нямат интелект, нямат морал и да им позволим да станат новите морални и материални стожери на България в 21 век. Натрупали капитали, тези хора сега разбират колко важно е да си уважаван и хората да имат добро мнение за теб. И станаха много болезнено чувствителни на тази тема. Разбираме ги. Всеки, който е бил прост доносник, историк на БКП, долнопробен чистач в УБО или не особено обещаващ спортист и изведнъж се е превърнал във влиятелна фигура, естествено ще иска да достигне статус на английски лорд.

За да направят това те биха купували медии чрез подставени лица, биха пребивали журналисти, биха уволнявали и още много други неща, които умът ни не може да си представи. Те просто се самозабравиха, прекалиха. Тотално загубиха представа за това, че година не е 1950, а 2008, за това, че Сталин и Брежнев са мъртви и дори Путин вече не е президент. Заслепени от блясъка, който преследваха, забравиха, че България не е страна от Третия свят, а макар и най-лошия член на ЕС, все пак е част от друга общност. Загледани в дребните си цели и наедрелите си тела, те забравиха, че един ден всички си отиваме от този свят и не можем да вземем от тук нито властта, нито богатството си. Затова пък оставяме спомени в живите. Тези другари със сигурност не са религиозни, но би трябвало да знаят, че със сигурност има по-висша сила от човека, пък бил той и страшно богат.

От друга страна Коритаров е героят на нашето време. Той е образът на България през 2008 г., в която има неравна борба между миналото и истината. Той е човекът, който искаше да се прероди и да забрави мръсната, но и нещастна лична история. По същия начин България постоянно бяга от участието си в атентата срещу папата и убийството на Георги Марков, точно както другарите искат да забравят, че са били ненадарени борци, нисши служители на УБО или не-талантливи историци. Жалкото е, че Коритаров направи своя опит да извърви пътя от щатния работник на ДС и мечтата си за разузнавач до демокрацията. Онези другари дори на знаят, че такъв път съществува. Коритаров се провали накрая. Представете си ако не чакаше някой друг да му извади досието и не беше тръгнал да говори за „служба на родината”. Не беше тръгнал да използва ченгиджийските си похвати и беше останал верен на пътя към осъзнаването на личната си свобода. Това не стана и сега той може да свърши ужасно тъжно – премазан от почти едни и същи хора, но в две съвършени различни системи. А това трябва да ни покаже, че може би успяхме да сменим системата, но хората от миналото и техните методи са още тук. Трябва да сме наясно, че България продължава да бъде мътно място, в което истината, честността и елементарното човешко достойнство не са добре дошли.

Рестартиране на политиката

Разпадът в политическата система на България е лесно забележим и доста дълбок. Управляващата коалиция е безсилна. Очевидно е, че тя не може да проведе каквато и да било политика в който и да било сектор. За реформите, от които България има нужда, и дума не може да става. За тях трябва експертно знание и желание за промяна.

На фона на „интелектуално болния човек” в управлението не е нужно да се появи някой особено силен, за да го замени. Реалността обаче показва, че видимата опозиция СДС, ДСБ и ГЕРБ на практика страда от същите проблеми, от които и управляващите. Тя не показва по никакъв начин, че знае какво трябва да се направи. А когато демократичният път на развитие на една държава е малко или много решен, политическото състезание се свежда до показване на компетентност.

Какви могат да бъдат причините за този разпад и безидейност в цялата политическа система на България? И по-важното – какво може да се промени, за да очакваме след време промяна на положението и появата на алтернатива на този модел?

Причините са свързани с вида и функционирането на партиите, които искат да управляват. Един поглед върху тези, които са в управлението, и тези в опозиция, доказва тезата, че не само политическият им резултат е сходен, но и че са оформени по почти един и същи начин. В този смисъл всякакви идеи за политическа алтернатива трябва да започнат с ясна представа какво трябва да се промени в политическите партии, за да престанат да бъдат „болните хора на обществото”.

Смислената алтернатива на това, което имаме в момента може да се появи само ако се промени типът връзка на партиите с избирателя. За съжаление всички български партии с изключение на БСП се изграждат и привличат симпатизанти, разчитайки на „харизмата” на лидера си. Това се отнася както за управляващите НДСВ и ДПС, така и за опозиционните ДСБ и ГЕРБ, които в крайна сметка си останаха типично лидерски. Новата политика в България не може да дойде от такъв вид връзка с избирателите, защото тя разчита на енигми, на външен вид и на харизма. По този начин от политиката почти се изолират двата основни елемента за нея – ценностите и идеите.

Партия, която лишава себе си и симпатизантите си от тези неща, може и да печели избори, но не може да управлява. Тя е спечелила гласове с лидера си и неговата харизма, но в условията на демокрация, за да управляваш смислено, се изисква много повече от един човек с добър имидж. Идеите и ценностите създават принципите на управление. На прост език това означава какво правиш не само с досиетата на ДС, но и как разпределяш бюджета си – дали пращаш пенсионерите на море или строиш магистрали. По този начин партиите стават разпознаваеми и предсказуеми както за избирателите си, така и за възможните си коалиционни партньори.

Силното политическо лидерство, от друга страна, има място в партиите, но не трябва да се изразява в това да бъдеш единственият и непогрешимият в цялата организация. Политическите партии имат нужда от силни лидери, които да променят вече зададения модел на отношение между тях и избирателите. Проблемът е, че всички те ходят след своя електорат, а не го водят. Българските партии просто слушат какво „искат хората ” и веднага са готови не просто да го повторят, а да го обещаят, и то в големи размери. Това ражда политически недомислици като обещание, идващо от дясна партия, което предвижда специален закон за отнемане имуществото на бившия монарх, и всякакви други популистки концепции, които се раждат постоянно в политическото пространство. Партиите както от опозицията, така и от управлението са готови да следват сляпо най-гръмогласните настроения на обществото и така попадат в капана на лесните, но неприложими решения. Освен всичко останало, не е маловажно да се промени и начинът на финансиране на партиите. Настоящият модел тласка политическите организации към търсене на пари под масата. Той изисква от тях да имат огромен финансов ресурс, който няма как да е чист. А тези пари винаги ще трябва да се заработят или изплатят. И понеже партиите няма как да ги спечелят, те ги връщат под формата на услужливи политически решения. Липсата на политическо в момента отчасти се дължи точно на тази мръсна игра на политици и партии от всякакъв калибър със съмнителни финансови източници. За да има някакви реформи и дори само опити за промяна, партиите трябва да са свободни от този натиск. В обратния случай на всички избори ние, гражданите, ще избираме просто партията, която ще извърши корпоративните услуги в управлението.

Модели за по-добро финансиране на партиите има много. Един от възможните варианти е британският, в който партиите не заплащат почти нищо от изявите си по време на избори, защото се смята, че обществото има право да се запознае с тезите и предложенията им. Предложеният през лятото от Първанов модел ограничава притока на чисти и декларирани пари, а не нуждата на партиите от космически финанси. Колкото и пари да налива държавата в партиите, те никога няма да стигнат, ако не се създаде друг регламент за медиите по време на избори. Опасността за партиите у нас е те да бъдат превърнати в прости приносители на държавната си субсидия към полукриминалните собственици на вестници и телевизии в България.

Истинската функция на партиите е да задават посоката на идейно движение на своите избиратели. Политическата алтернатива на настоящото статукво трябва да прави точно това – да води и да обяснява на гражданите. Системата има крещяща нужда от хора с твърдостта на Аденауер или Чърчил, които не залъгваха, че светлото бъдеще чука на вратата. Нужни са хора, които имат смелостта и доверието на гражданите на основата на идеите си, които са готови да обещаят нещо подобно на „кръв, пот и сълзи” като Чърчил след Втората световна Война. Само такъв тип задаване на тези, подплатени с ценности, може първо да изведе партиите от папагалското им положение, а по-късно да създаде и смислено управление.

Българската политика се нуждае от реформи и те рано или късно ще се случат. В интерес на нас, гражданите, е това рестартиране на системата да се случи по-рано, целенасочено и съзнателно. Целта е нов модел, съвсем различен от настоящия, който включва граждански отговорен политически субект и си поставя за цел не да премине бариерата за влизане в парламента, а да спечели доверието на мнозинството от избирателите.

Пражката декларация

БСП за пореден път показа, че реформирането й е просто пожелание за някои кръгове вътре и извън нея. По неясни причини социалистическата партия отказа да подкрепи Пражката декларация за европейската съвест и комунизма. Ангел Грънчаров апелира за обществен натиск към президента, премиера, кмета на София и главния прокурор да подпишат тази декларация.

На пръв поглед тази група изглежда малко странно, имайки предвид, че Народното събрание макар и с цената на бламирането на БСП, успя да гласува поне част от нея (не прие адължения за обявяване на 23 август за ден на възпоменание на жертвите на нацизма и комунизма и за коригиране на учебниците по история). Всъщност ние всички очакваме не тези институции, а хората, които по накакъв начин се озоваха там, да подпишат една подобна декларация. Искаме това, защото почти 20 години след рухването на тоталитарния режим в България, голямя част от българското общество се съмнява, че БСП и нейните възлови функционери са приели демокрацията като основна ценност. В този смисъл аз бих посикал не президента, премиера и другите институции да подпишат тази декларация. За доборото на партията БСП и групата социалисти, които искат да я превърнат в нормална умерена лява партия, е хората Георги Първанов, Сергей Станишев, Георги Пирински и Борис Велчев да подкрепят декларацията. И ако не я подпишат би било интересно да ни кажат защо. За някои други като Бойко Борисов вече знаем че харесва Сталин като личност. Но ние, гражданите бихме искали да знаем, че всички те не симпатизират на политката му, че осъждат инструментариума на Хитлер и никога не биха го използвали.

Да, наистина е странно, че 20 години след рухването на тоталитарната държава отоново си говорим на тази тема, но това е по-скоро проблем на тези господа, които не могат да ни убедят, че притежават тези ценности. А ние сме убедени, че секи нормален политик трябва да ги притежава.

Да не убиваме и бащата на Мануела

Дали бащата на Мануела играе на ротативки с парите, събрани от жалките ни смс-и? Да, най-вероятно той прави точно това. И не само. Убеден съм, че Красимир Горсов използва тези пари, за да си купува всеки ден мизерна храна и най-вероятно големи количества алкохол, за да си плаща малката квартира в София. През това време той се надява, че кошмарът на живота му най-после ще свърши.

Вместо да опитва да съди този човек, българското общество не трябва да забравя какво преобърна живота му – един самозабравил се пиян световен шампион с подарен като благодарност от България огромен джип почти уби дъщеря му. И така Горсов вече една година чака нещо да се случи, за да може да се побере в кожата си и в мъката си.

Естествено, че българското общество не дължи издръжка и пари на Красимир Горсов. Ние и България като държава обаче му дължахме нещо повече – справедливост и ясна оценка за човека, който съсипа живота на неговото семейство. И понеже не можахме да му дадем това, се скрихме зад поредната жалка кампания за набиране на средства. Мизерен и абсолютно недостатъчен опит да си купим обществени индулгенции.

Сега една телевизия, която вече се специализира в странни кампании по предаване на подкупи и политически ПР иска да разбие дори тази заблуда. Същата тази телевизия, която не се посвени да направи (отново) кампания, за да опита да изчисти името на самозабравилия се шампион, който причини това нещастие. Дали хората от тази телевизия са наясно какво са направили с поредния си опит да размахат пръст и да четат морал? Дали някой от тях си е дал сметка какво би направил, ако беше на мястото на Горсов? Дали са се запитали какво е една година да чакаш и да гледаш абсолютно безпомощно как детето ти умира, а виновният се показва по телевизията? Те едва ли са се замисляли, че на това място всеки би посегнал към далеч по-големи прегрешения. Съмнително е, че някой от тази телевизия се е замислил и за евентуалните последици. Интересно е какво биха направили тези морални стожери на българското общество, които ни размахват пръст единствено от позицията си на високия рейтинг, дали ще се почувстват виновни и как ще изкупят греха си към Мануела и баща й, ако утре благодарение на този репортаж спонсорът, който плаща лечението й в Израел, спре да дава всеки ден по 1000 долара и Мануела просто изгасне? Защо тези хора казаха половината истина и не обясниха, че всъщност индулгенциите за заглушаване на закърнялата съвест на българското общество не стигат, за да се плаща лечението на Мануела и това е поето само от един човек?

И като ужасен от това, което се случва гражданин, аз искам да знам кой е взел решението най-рейтиговата българска телевизия да опита да добави някой друг процент на гърба на съсипания живот и психика на една случайна жертва. Горсов освен това не е просто жертва на обстоятелствата. Целият случай с Мануела и световния шампион е къс разказ за липсата базови ценности в българското общество. Идиотското е, че вместо обществото да се замисли за това, негови псевдо-представители, поели мегафона на високия рейтинг и влияние прехвърлят вината отново на жертвата. А подмяната на жертвата с нейния палач е морално престъпление. И понеже аз не искам да стана част от него и от психическата и емоционална, а не дай боже и физическа разруха на Мануела и нейния баща, ви призовавам да не го съдите, а да го подкрепите.