Как да се гласува в чужбина?

ИзображениеНа отминалия референдум бяха разкрити 44 избирателни секции в чужбина, където в крайна сметка гласуваха малко над 4300 българи. През годините тези цифри са били различни в зависимост от правилата, интереса към изборите и политическата воля. Финансовото изражение на това упражнение е също различно, но минималната сума не може да падне под половин милион лева за избори в един тур. Натрупаният опит обаче показва, че независимо колко усилия се полагат, процесът винаги е съпроводен с напрежение и недоволство. И това е така, защото в системата на правене на избори зад граница има няколко обективни сблъска на интереси, които винаги остават лош вкус, независимо от компромисите, които се постигат.

Едно от константните неща е, че българите зад граница се чувстват винаги ощетени, защото не получават същия достъп до изборите като тези в страната, за които секциите са на съседната улица, а не на няколкостотин километра. Има и очевидно противоречие между българите в чужбина и институциите, за които това да гарантират надеждността на процеса е по-важно от удобството и достъпността. Едните постоянно искат все по-лек режим за гласуването зад граница, а другите отказват. За съжаление вече имаме и случая от 2009 г., когато Конституционният съд касира изборите в Турция заради серия от нарушения. 

 Така изпадаме в странната ситуация, в която държавата създава процедури, харчи пари, строява администрацията за резултат, за който още от самото начало се знае, че няма да бъде приет от нито една част от обществото.

 В известен смисъл напрежението в гласуването зад граница идва и от модела, който е избран в България. Нуждата от максимално широко избирателно право, както и от създаването на обществено доверие в изборите в началото на 90-те години, ни кара да изберем най-тежкия модел на гласуване в чужбина. Има държави, в които гласуването се извършва само в дипломатическите и консулските представителства. По сегашното законодателство България организира избирателна секция по много по-отворен режим – навсякъде по света, където има 100 подадени заявления за гласуване. По този начин Външно министерство изпраща бюлетини и протоколи, хора както в цяла Европа и Балканите, така и в САЩ, Южна Корея и Австралия например. В нашата система това широко географското разпределение е комбинирано с още два елемента. Първо, гласуването е само лично, няма възможност за гласуване, нито по пощата, нито по интернет или чрез т. нар. пълномощник. Второ, при открита избирателна секция зад граница, всеки може да отиде там и да гласува. Избирателните списъци са напълно отворени, гражданите може да упражнят правото си на глас без да са записани предварително. Заради всичко това разходите и усилията за организирането на изборите са големи.

По-внимателен преглед на този модел показва, че в него могат да се намерят слаби места. Отворените списъци зад граница оставят открехната врата за многократно гласуване. Контролът върху това се извършва след края на изборите и от него не произтича нищо освен административна глоба на нарушителя. Повторените гласовете, разбира се, не могат да бъдат извадени от крайните резултати. Секционните избирателни комисии в чужбина много често са запълнени с местни хора, а не с посочени от партиите. Моделът на изборна администрация, който сме избрали се основава на взаимния контрол между отделните партии, които участват по квоти в ЦИК, ОИК, РИК и СИК. В чужбина обаче партиите не винаги посочват свои представители. За националния референдум например Синята коалиция и НДСВ въобще не участваха в консултациите във Външно министерство. ГЕРБ и БСП запълниха само част от местата, които им се полагат, а ДПС традиционно посочи свои хора само за секциите в Турция. По този начин балансът на интереси, върху който се крепи гаранцията за честността на изборите може да бъде доста символичен в чужбина.

Какви са възможните решения? Много е важно винаги, когато си променят правилата за изборите да не се вземат готови и лесни за употреба рецепти, защото на едно място те могат да работят, а на друго не.  Очевидно е, че не може да се предложиш интернет гласуване в Африка, където хората рядко имат компютри или да отговориш на критиките, че на опозицията се пречи да води кампания като сложиш камери за наблюдение във всяка избирателна секция.  

Най-лесната теза е разбира се и най-невероятната – забрана на гласуването в чужбина. Това едва ли може да стане в България. Колкото и подобна идея да е популярна по интернет форумите, тя е на практика отнемане на вече гарантирано гражданско право и нито една политическа партия не би я подкрепила открито. Освен това, държавите, където няма такива разпоредби, най-често са страни след конфликт или в преход. Очевидно е, че никой не иска България да застане по този въпрос до държави като Либерия или Хаити.

Много от алтернативните начини за подаване на вот изглеждат не особено надеждни, защото са в т. нар. нерегулирана среда – с други думи извън избирателната секция и никой не може да гарантира, че върху гласоподавателя няма натиск. Затова и не се прилагат в българските избори. Гласуването по пощата вероятно би отворило огромни възможности за купуване на гласове. По същата причина никога не е коментиран и вариантът с пълномощник.

 Защо обаче да не се обърнем към технологиите? Гласуването по интернет се дискутира от дълго време, но като че ли няма достатъчно смелост дори да се изпробва. На пръв поглед то решава основните ни спорове при гласуването зад граница. При него естествено отпадат затрудненията с подаване на заявления, въпросът колко секции са разкрити и дали те покриват всички райони, където има българи. Всичко се свежда до един компютър вкъщи. Не се компрометира и крайния резултат, защото един човек може да гласува няколко пъти, но в крайна сметка се зачита само последния му вот. Отпада задължението за политическите партии да изпращят свои представители по целия свят, те спокойно могат да стоят в един офис в центъра на София и да проследяват процеса по предаване на резултатите.

Ако другите начини за подаване на вот – по пощата и чрез посредник, няма как да се развият, така че да станат по надеждни,  онлайн гласуването се развива всеки ден и си струва да се замислим, дали да не го използваме. Този модел е достатъчно адаптивен и може да го нагодим към нашата ситуация. Ако се страхуваме от купуване на гласове, технологията може лесно да го ограничи. При положение, че няма силно  политическо решение на този проблем, единствената възможност е технически това да се затрудни и да се направи неефективно. А системата за онлайн гласуване дава възможност за различни мерки като кратък времеви прозорец за подаване на онлайн вота или ограничаване на използването на един компютър само от няколко гласоподавателя. Това би затруднило купувачите на гласове и би увеличило разходите за манипулация до цената на обзавеждането на цяла зала с компютри и наемането на хора, които да гласуват от името на други.

 На интернет гласуването не трябва да се гледа на като на украшение, нито като на панацея., която ще реши всичките ни проблеми в изборния процес. То може да бъде полезно единствено в случая с гласуването в чужбина, но едва ли ще е разумно за гласуването в страната. То не е и ценност, само по себе си, няма да ни направи нито по развити, нито по-демократични. То е просто един инструмент, в една процедура, защото изборите, въпреки големият заряд, са именно това.

 

Leave a comment

Filed under Политика

Завръщане

След почти 4 години престой в държавната администрация, се завръщам в блогсферата. Десетина килограма по-тежък, с първите ми бели коси, видял как нещата не стават толкова лесно, колкото си мислим, съм събрал много впечатления. Основната ми цел от тук нататък в този блог ще бъде да разбивам някои клишета и погрешни тези. Какво означава това ли? Ами не може да се говори, че валутния борд ще падне, само за да се създава паника. Защо да говорим, че мажоритарната система е това, което ни трябва, когато нейните ефекти са точно обратното на това, от което имаме нужда.

Ще се концентрирам върху изборите и изборния процес, но не само в България.

Защо ме нямаше толкова време – защото когато работиш за имиджа на един министър и една институция, е по-добре да не създаваш шум, като си играеш на блогър.

 

 

Leave a comment

Filed under Политика

Зелените – 0.52%

Защо Зелените не само не успяха да минат 4% и да влязат в парламента, а останаха и под заветния 1%, който им даваше право на държавна субсидия.
Този текст е писан няколко седмици преди парламентарните избори, малко след изборите за евродепутати. Задържах го до сега, за да не бъда обвинен, че преча на проекта на „Зелените”, за който работят или симпатизират много хора, които уважавам. Публикувам го сега,с малки корекции, въпреки че е загубил някои свои качества след очевидния резултат.

„Зелените” се появиха като официализиране на нещо, което изглеждаше като пререждане или поне събуждане на гражданското общество в България. Канализирането на подобни настроения, обаче е далеч по-трудна задача. За да успее подобен проект са нужни някои дадености на обществото, които въобще не е сигурно, че могат да бъдат намерени в този момент в България.

Интересното е, че това вече се е случвало със сигурност в други партийни системи в ЕС. Германия е една от държавите, където „Зелените” са извървели този особен път. През 60-те години те са просто неформална група от лявонастроени радикали, обединени от чувството, че държавата, в която живеят, не е достатъчно комфортна за техните разбирания. За период от 30-40 години тези маргинали не просто се организират в политическа партия, а се превръщат в един от най-желаните коалиционни партньори за създаване на правителствени коалиции.

В България случаят с новата партия „Зелените” е доста по-различен. Не може да се каже, че участниците в есенните протести за запазване на природата в последните девствени кътчета са маргинали. Дори напротив, те донесоха две нови неща. Първо, събудиха надежда, че в България има ново гражданско общество, което за разлика от друг път не е родено отгоре, а обратното – отдолу, чрез осъзнаването, че дори всекидневните проблеми са предмет на политиката, когато остават дълго нерешени. Второто ново нещо е усещането, че в българската партийна система за първи път има място за „зелена” идеология.

Въпросът дали българските зелени могат да повторят успеха на немския си аналог може да получи отговор, ако се изяснят други неща. Първото от тях е „зелена” ли беше основата на гражданските протести в защита на Странджа през есента?

Тази сравнително нова идеология носи своите особени белези. В началото немските маргинали са имали непоносимо голямата цел не просто да подобрят нещата, а да сменят изцяло системата. В техните програми е записано не само спиране на атомните електроцентрали, а предложения за супер високи акцизи на петрола и природния газ, оттегляне на Германия от НАТО, легализиране на леката дрога и т.н. Все неща, които са звучали повече от революционно дори в началото на 80-те. Но безспорно, зелените са създавали, макар и смехотворен и абсурден, модел на света и обяснение на всичко. Това са и основите на всяка нова идеология.

Ако се върнем към ситуацията в България, можем да видим, че това съвсем не е така. Българските „зелени” не са първи в много от предложенията си и ще им бъде невъзможно да ги направят своя запазена марка. Пример за това е идеята за пряко гражданско участие, която в Германия през 70-те е запазена за зелените, но в България сега вече е част от програмите на няколко партии, една от които е Новото време.

Зелената идеология може да се изразява и в един нов модел на живеене, основан на постматериалестични ценности. Исканията на протестите за Иракли и Странджа през есента обаче, могат да имат не точно такъв прочит. Мотивът на протестиращите не беше изведен от сблъсък между едно конвенционално, индустриално решение на някакъв проблем с новаторските идеи на зелените. Въпросът не беше дали да се закриват атомни или електроцентрали на въглища, за да се заместят от вятърна или слънчева енергия. Протестите дори ни бяха за или против строежа на АЕЦ Белене. Единственият въпрос беше искане за елементарната законност и върховенство на правилата в България.

Проблемът за върховенството на закона по време на зелените протести беше поставен като изискване към държавата да организира спазването на своите собствени правила. Подобен проблем не може лесно да влезе в съвременната платформа на европейските зелени, защото в нормалните демокрации, той отдавна е решен. И това е една основна разлика между българските и европейските зелени, която дори може да постави под съмнение зелената основа на движението в България.

С други думи основата за създаването на българските зелени не беше някакъв проблем, породен от постматериалистичното мислене на хората. В интерес на истината дори този въпрос би могъл да получи постматериалистичен прочит, ако той бе обърнат към индивидуални или дори групови човешки права. Това би се получило, ако протестите бяха за правата на гейовете или емигрантите.

Природосъобразният начин на живот се смята понякога за някаква основа на този нови тип идеология. За българските зелени обаче, това може да е повече проблем, от колкото предимство. В България природосъобразният начин на живот е повече лайфстайл. Той може да бъде мотив някой да си купи хибрид или екологично чиста химикалка, дори да използва рециклирана хартия, но това не може да се превърне в мотив и посока за гласуване. С други думи, е силно съмнително, че зелените могат да извлекат електорална полза от това.

И другата разлика между българските и европейските „зелени” е в медийната политика. Немските зелени са известни като царе на отношенията с журналистите и имат супер атрактивен образ за медиите и съответно за обществото. В България за съжаление това съвсем не е така. „Зелените” в България проявиха особена агресивност и силен негативизъм. В опитите си да покажат, че са различни, те загубиха оригиналност и свежест, които би трябвало да са техни черти.

В самата кампания „зелените” на практика изчезнаха от общественото внимание и бяха запомнени само с протеста си срещу депозит за участие на изборите от 50 хиляди лева. Поддържането на проблема като основен в кампанията замести всички останали неща, които можеха да се направят и то без особени средства, ако партията беше разчитала на доброволци и оригиналните си идеи. „Зелените” предпочетоха да се оплакват от неравнопоставеното си положение спрямо установените политически формации, вместо да го превърнат в свое предимство. Така поне биха направили немските „зелени”.

Това са част от нещата, които поставят под съмнение успеха на този проект. В него обаче има елементи, върху които трябва да се замислим. При българските „зелени”, поне привидно, се вижда идеализъм и решителност да се поддържа ясното разделение между политика, бизнес и пари, когато това го изисква обществения интерес. Това е много важна характеристика, която всички основни партии в България в момента нямат и което е в дъното на недоверието към тях.

Освен това, макар и доста непохватно, партията постави едни много важен въпрос – финансирането на партиите и техните кампании. Огромните харчове за поддръжка на структурите и предизборна агитация е често представяна като легитимната причина за партиите да се обвързват със съмнителни корпоративни интереси и да ги предпочитат пред обществените.

7 Comments

Filed under Политика

Два месеца привидност

Предизборната кампания е в разгара си. Нейното начало, разбира се, не беше преди няколко седмици, повечето партии започнаха поне привидно подготовката доста преди това. Заедно с това, се оформиха и първите дебати и сблъсъци. С напредването на кампанията ние гражданите вероятно очаквахме да чуем предложенията на политическите сили, които да ни заинтересуват и привлекат. Най-често споменавания фактор е глобалната криза.

Все пак, въпреки всичките негативи, които носи, финансова криза, която засегна най-силните капиталистически центрове, има и едно голямо предимство. Тя, до голяма степен, сложи край на вече отъпканите пътеки за икономическа стабилизация и развитие. Сега правителствата, особено на държави като България, могат да покажат какво могат. Ако след 1990 българските правителства бяха в ролята на слушащият ученик, който изпълнява съветите на институции като МВФ и Световната банка, сега кабинетите за първи път могат относително самостоятелно да решават какво да правят. Това звучи добре, но от друга страна е доста опасно, особено като се има предвид българския опит с правителства като това на Луканов, Беров и Виденов, които бяха достатъчно самостоятелно.

В този смисъл, предстоящите избори са много важни за българските партии и най-вече за техните избиратели. За първи път ние като граждани трябва да внимаваме какво пише в някои програми и дали да не ни е страх от това някой да изпълни или не програмата си. Ако до момента България имаше валутен борд, който преминаваше частично в икономически и имаше гласове за политически контрол отвън, сега на практика икономически вече на сме на абордаж.

Имайки това предвид кампанията трябваше да ни представи истинска алтернатива на някакви политики и вероятно борба на идеи за бъдещето на България в „открития океан”. На практика обаче, кампанията е вяла и ние сме лишени от това. Политическите сили ни занимават с всичко друго, но не и да ни дават това, което искаме да чуем.

За самите партии това не особено добре, защото така продължават да създават люшкащи се, непостоянни и най-лошото – неинформирани избиратели. До 2001 г. в България имаше ясна ориентация за ляво и дясно, с всички условности на домашното разбиране на това разделение. То даваше поне частични маркери за възможните стъпки на двете основни партии, ако една от тях е на власт. Проблемът след 2001 е, че това ясно разграничение изчезна и избирателите загубиха ориентир за възможните посоки на политиките на партиите. Досега особено в икономическата сфера, българските правителства се предполагаше, че са частично ограничени и пътят е определен. Сега вече това не така и при липсата на разграничение ляво-дясно избирателите не знаят какво да очакват или започват да търсят други основи на избора си.

Основно правило е, че при липса на ясно позициониране по скалата ляво-дясно, хората започват да избират по т. нар. компетентност. Това е качество, при което дори и при едни и същи декларирани цели, гражданите биха избрали този, който създаде идеята, че е по-компетентен и способен в постигането на крайните резултати. И тук идва проблемът с настоящата кампания или по-скоро нейната привидност.

В условия, при които е все по-важно какво прави правителството, а и избирателите все по-малко могат да избират по принадлежност и търсят да изберат най-добрият за тази работа, политическите сили ни лишават от реална кампания. Липсата на истински дебати по отделните сектори и свеждането на политическия разговор до проблеми с регистрации, ПР акции, лични драми с любовници и извънбрачни деца, намеци за сексуалност и истории със счупени глезени е само срещу гражданите. Така те губят интерес към политиката и изборите, изключват се съвсем съзнателно от досадния и нискокачествен информационен поток и накрая или гласуват странно или просто излизат от политическата система, като си остават в къщи.

Настоящата ситуация с два избора през 30 дни, която е странна по български, можеше да се окаже от полза за положителното отношение между партии и избиратели. Дългият спор 2 в 1, основан на съвсем други мотиви, се реши от само себе си. Изборите за европейски парламент просто се превърнаха в допълнение на парламентарните. Европейските теми никъде в съюза на са били определящи на този тип избори. В нашия случай, темите от домашната политика напълно доминират над външните. И по този начин българските избиратели и кандидатите за техни представители имаха два пъти повече време, за да се запознаят едни с други. Това можеше да помогне на партиите да обяснят с какво са по-добри, на гражданите да добият представа поне кой е па-малкото зло.

До момента обаче това не се случва. Със сигурност има политически субекти, които са убедени, че именно те ще спечелят от резултата на тази привидна кампания – ниска активност и повишена аполитичност. Въпросът е дали това може да бъде устойчива и дългосрочна стратегия.

4 Comments

Filed under Политика

No Comment: 14 януари – премиерът Сергей Станишев ще направи работно посещение в Москва

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ П Р А В И Т Е Л С Т В Е Н А И Н Ф О Р М А Ц И О Н Н А СЛУЖБА 1194 София тел. 9402770 бул. “Дондуков” №1 факс 9802056

WEB site: HTTP://WWW.GOVERNMENT.BG/, E-mail: GIS@GOVERNMENT.BG 14 януари – премиерът Сергей Станишев ще направи работно посещение в Москва 01/14/09 За информация: Таня Джаджева 940 27 70

Министър-председателят Сергей Станишев заминава утре, 14 януари, на работно посещение в Москва. Визитата е договорена в телефонен разговор с руския премиер Владимир Путин. Те ще обсъждат актуалните проблеми, свързани с доставките газ за Европа.

6 Comments

Filed under Политика