От Блог.бг закриха административно блог

>——– Оригинално писмо ——–
>От: Georgi Georgiev
>Относно: Zdraveite
>До: danielle_s@abv.bg
>Изпратено на: Сряда, 2008, Януари 16 15:30:21 EET
>———————————-
>
>Здравейте,
>
>с последните си постинги блогът Ви все повече добива очертания на чисто
>рекламен блог, каквито в Blog.bg не толерираме
>(http://blog.bg/terms.php). Моля да прекратите използването на Blog.bg
>като рекламна площадка.
>
>Поздрави
>
>–
>Georgi Georgiev
>Manager Blog.bg
>Investor.BG PLC
>———————
>      здравейте,

Много съм изненадан от вашия мейл. Дори все още се надявам да има грешка, но предполагам, че няма.  

Няма никаква реклама в моя блог. Това че прехвърлям посетителите на блога на друг адрес, не е реклама и е мое право. Те все пак идват на този адрес, не защото е на вашата платформа, а защото в моя профил е написано нещо интересно. Направих справка и видях, че това не е забранено. Може би Ви смущава факта, че новият ми блог е на друга платформа. Ами съжалявам. И за мен е трудно да преместя блога си, защото го отглеждам повече от 2 години. Причината е, че вашият блог вече не ми дава достатъчно свобода да променям дизайн и изглед.

Предлагам Ви вместо да следите кой какво пише по блоговете и да му изпращате предупредетилни мейли, да поработите над това, за да не загубите и другите си блогъри. А с този си мейл – мен ме загубихте съвсем. Можете за закриете профила danielle.blog.bg. Той беше създаден с цел в него да се пише и мисли свободно. Изглежда това вече не е така. 

Поздрави,

Даниел  

15 минути по-късно блогът не съществуваше!

Интелектуалните независимости

 16.07.2007

Интелектуалците са отново в политиката. Това беше внушението, което прозираше зад новините за групата интелектуалци, водени от Иван Гранитски, които желаят да подкрепят „успешни” кметове. Те подкрепят както „червени”, така и „сини”, дори май и „жълти” (до колкото ги има) кметове. В това едни хора може би видяха така бленувания „консенсус” в България и край на битката на цветове, край на партийната конфронтация. За мен обаче нещата изглеждат по-различно.

Опитвам се да оставя настрани имената и личностите на интелектуалците, които влизат в тази група и до колко те могат да бъдат определение като такива. Не мога обаче да избягам от един въпрос: защо интелектуалците трябва да подкрепят кметове и политически фигури. Нали интелектуалеца трябва да е загрижен предимно за духовното състояние на нацията, за моралните устои на обществото. Мисля си, че големият проблем на България е именно това – липсата на морал, огромната бездуховност в родителите и децата им, абсолютната загуба на т. нар. морални маркери – кое е зло, кое е добро, кое е красиво и нужно ли ни е то. Като си мисля за тези неща излиза, че българските интелектуалци имат сериозна работа от едно известно време насам. Защото моралът, красотата се възпитават и извън семейството чрез красиви книги, филми, картини, пиеси, срещи. Това е основата на социалната тъкан, както някои европейски интелектуалци обичат да казват. Тези хора трябваше постоянно да напомнят на българското общество, че животът не може да бъде единствено и само едно безмилостно състезание за пари, коли и апартаменти, в което правилата никога не са съществували. Моята лична оценка е, че Светлин Русев, Иван Гранитски и останалите, които искат да бъдат наричани  интелектуалци, въобще не помислиха за такива неща. Може би не са имали сили да изпълняват тази настина тежка функция? Лошото е, че сега, въпреки че всеки средно интелигентен човек усеща крещящата нужда от силен фронт срещу профанизацията, която ни превзема, задушава и ни оставя без бъдеще, тези наречени интелектуалци не правят това. Те подкрепят „успешни” кметове и се пазарят къде да изразят безценната си подкрепа.

Втората група въпроси, които произтичат от това странно и изненадващо интелектуално начинание са вече свързани с политиката. Какво е успешен кмет? Софиянски беше много успешен, но май не беше морален. И тук си задавам въпроса как един художник или писател решава кой кмет на малък град е успешен? Този кмет е открил нова библиотека, направил е общинско кино, защото няма друго? Аз за такъв кмет не съм чувал. Пък и Гранитски не спомена.

Най-рискованата и неприсъща на интелектуалеца част от това начинание идва с идеята тези кметове, ползвайки се с тази безценна подкрепа, да зарежат партиите си и да се явят на предстоящите местни избори като независими кандидати. Интелектуалците са по природа независими хора, нищо че тези членуват в партии. Но дали кметовете трябва да са независими? Да речем, че Светлин Русев, Иван Гранитски (да не забравяме,че и Първанов е вдъхновител на тази идея) са все още личности, които насочват общественото мнение и с тяхна подкрепа и влияние кметът с киното и библиотеката (той е все още силно имагинерен) е избран. Интелектуалците са победили противните на всички партии и са обърнали политиката наопаки. Всеки, който познава поне малко модела на община в България знае, че един кмет може да бъде много силен и да направи много неприятни неща на града си, ако не бъде контролиран. От друга страна, абсолютно всеки кмет може да бъде един провален и слаб кмет. Какво имам предвид. Според българския модел на община кметът е нищо без мнозинство в общинския съвет. Почти всичко голямо, което един кмет може да поиска да направи, се гласува от съветниците. Затова партийните кметове имат партийни листи от общински съветници. Тук е и ролята на омразните партии. Когато съветниците и кметът са от една и съща партия, те имат поне един общ интерес – да запазят името на партията, защото то ще им трябва. Партията със своите структури може да оказва влияние както на кмета, така и на съветниците да работят заедно.

Какво става, когато си издигнат от комитет на интелектуалци или местни бизнесмени? Понеже нямаш „своя” група съветници, започваш да търсиш съветник или група, готови да те подкрепят. Един по един, по няколко… Но всеки един от тези съветници има някакви интереси и нищо не може го накара да подкрепи кмета „безплатно”. Така интелектуалният и най-важното независим кмет става зависим не просто от една партия, а от много малки, дребни, а и често престъпни интереси.

Ако това изглежда твърде теоретично можем да погледнем Софиянски, който напусна кметството и се призна за безпомощен, когато трябваше да търси подкрепа не от една група, а от 3-4. Моделът „Софиянски” всъщност беше точно разпределяне на ресурси и угаждане на различни групи в общинския съвет, които бяха по-силни от партии и дори от интелектуалци. Такъв модел на управление ни предлагат на практика интелектуалците, вдъхновени от Първанов. Не знам дали това е нарочно, но със сигурност е опасно. Всички очаквахме, че по градовете ще се появят бизнес-инициативни комитети със свои кандидати, които ще оцапат общините и изборите. Никой обаче не очакваше това да започне от хората, които претендират, че са моралните стожери на нацията и разбира се от техният вдъхновител социалният интелектуалец Георги Първанов.    

Сергей Антонов срещу Гоце

 03.08.2007

Смъртта на Сергей Антонов не се превърна в особено събитие за българските медии. Никой не се трогна от това, че с тази смърт на практика си отиде един от хора, които може би знаеха каква е ролята на България в атентата срещу папата.

Смъртта на Антонов обаче дойде в момент, в който много хора от бившите тайни служби на комунистическа България се опитват да обяснят, че са служили на страната и родината. Най-известният говорител на тази теза е президента Първанов, който се оказа част от същите тези служби. Решаването на  проблема с наследството на тези служби бе стопирано и провлачвано повече от 17 години и така той бе банализиран. Вече никой не се интересува от ДС и принадлежността  към нея не е проблем за спечелването на избори.     

  

Състоянието, до което беше докаран Сергей Антонов и начинът, по който той си отиде, е един брутален и смразяващ повод да се припомни на българските граждани какви неща е вършила Държавна сигурност за родината.

Сергей Антонов стана символ на обвиненията, че България е участвала в атентата срещу папа Йона Павел Втори. Това петно остана не върху Милко Балев, Тодор Живков или някои от генералите от ДС. Това петно остана върху България, българските граждани и върху самия Сергей Антонов. Благодарение на усилията на офицерите и генералите от ДС, които запазиха влиянието си след 1989 г. всъщност се случиха две неща. Първо, истината за участието и ролята на българските комунистически служби в атентата остана скрита. И второ, България като държава не намери сили да се отърси от това обвинение.

България е все още отговорна и за още едно полезно за родината дело – убийството на българския дисидент Георги Марков. По сходен с атентата срещу папата начин срамът остана за нас, не за ДС. Чадърът, който е убил писателя не е кръстен „чадърът на КГБ/ДС”, а навсякъде по света е известен като „Българския чадър”. С това име той вече присъства в учебниците по история, в игралните и научните филми. По познат сценарий всички опити да се стигне до реални фигури, отговорни за това убийство, завършиха неуспешно.

Това са само два примера за дейността на ДС. Когато някой се опитва да убеди българското общество как тези служби и хората, които са работили за тях са работили за България, той всъщност казва: България уби Георги Марков, България има някаква неясна роля в атентата срещу папата. По този начин както и с усилията всяка информация за ДС и дейността й да бъде скрита, всъщност една шепа хора целят нещо. Този кръг иска няколко поколения българи да поемат вината за това, че същият този кръг са искали с убийства да поддържат един репресивен строй, в който между другото, тези личности са получавали всичко.

И ако до сега няма информация, че историкът Първанов има участие в тези две родолюбиви акции на ДС, то определено има достатъчно факти за това, че той прикрива тези репресивни служби от миналото. С признанието си, че и да е знаел, че е вербуван от ДС, щял да постъпи по същия начин, а именно да се съгласи, той не само обезсмисли спора дали наистина е бил агент, но на практика още един път реабилитира ДС и прехвърли отговорността за престъпленията й върху държавата България.

Сергей Антонов си отиде без да стане ясно кой го жертва – италианските прокурори, ДС или КГБ. Едно е ясно, българското общество не участва в заговор срещу Папа Йоан Павел Втори, не уби един от талантливите си писатели, нито пък жертва един от своите граждани Сергей Антонов. И в този смисъл ние българите нямаме интерес от захаросването на злокобната дейност на ДС и представянето й като дълбоко патриотична организация. Ако има подобен интерес, той е личен и не трябва да бъде заявяван като обществен. А когато има конфликт между личния и обществения интерес, елементарният политически морал изисква частният да отстъпи и да се оттегли.

Връщат се от Будапеща, където учат безплатно политология и започват проблемите…

Това е един пост особено за онези, които са учили в Central European University

Човек никога не знае в каква голяма илюзия живее. До днес аз живях с мисълта, че идеята за лошия Запад и упадъчната му култура е на изчезване. Че огромният поток от неограничена свобода и шарена информация просто изми по безапелационен начин странната идея, че да четеш и знаеш повече, да избираш от повече, пиейки Кока Кола, или каквото решиш, а не фалшив Алтай, е лошо. Смятах, че само най-големите изкопаеми или умствено увредени хора могат да мечтаят за времената, когато всичко беше еднакво и задължително. Признавам си, че лично аз винаги съм изпитвал силни съмнения към Русия като държавна и политическа система и най-вече като фактор в българската история.  

В последните два дни агенция „Фокус” публикува огромна статия от руския вестник  „Комсомолская правда”. Заглавието е повече от интригуващо: Нашите братя-българи: Предадохме Русия, но я обичаме! В нея журналистката прави интервюта с известни българи – историци, социолози и както някои обичат да казват – „обикновени хора”. Очаквано всички те се кълнат в любов към Русия.

Ужасяващата част от статията не засяга толкова русофилските настроения в България. За част от интервюираните и най-вече за журналистката основния проблем е, че България е поела по пътя на либералната демокрация от западен тип, както казваха по-рано. Загърбила е Сталинската народна демокрация и е „попаднала в ръцете на САЩ”.

Аз лично никога не съм имал илюзията, че Русия и големи части от руското общество някога са забравяли тоталитарните и имперските си рефлекси. Затова и отношението ми винаги е било съвсем еднозначно. Освен това гражданите в Русия, да си признаем, едва ли имаха голям шанс да живеят в либерална демокрация, за да могат да осъзнаят предимствата на нормалния човешки избор. Проблемът е, че българи решават да хленчат за посоката на България. Имена като Волен Сидеров, Велизар Енчев и Михаил Мирчев са известни с проруската си ориентация. Но едно е да имаш проруска ориентация, съвсем друго е да си живееш в 50-те и 60-те години на 20-и век, зивестни със своето мракобесие. Мога да приема русофилите, но не и когато те са със замъглени от омраза към една система мозъци, осъждат правото ми на избори и свобода.

/Подарък на завършилите Central European University, Будапеща/

Михаил Мирчев дори стига до там да обяснява как циганите ходят в Будапеща и учат безплатно при Сорос. Там те ги учели как да угнетяват и когато се върнели, започвали проблемите.

Аз имах желанието и късмета да уча в този университет. Това което получих там не е способност да угнетявам подтиснатите роми. Получих достъп до научна литература и познания. Тях не можах да ги получа в България именно защото българската образователна система все още функционира по руски маниер – наизусти, но не разбери. При нея никой няма нужда да чете, трябва да помни.

Като чета какво е казал Михаил Мирчев, който между другото е и преподавател, съвсем не се изненадвам, че трябваше да отида в Будапеща. Между другото там, за разлика от Русия и от аудиторията на г-н Мирчев можеш съвсем спокойно да критикуваш всичко. В една от първите лекции там един мой колега стана и каза на австрийския ни професор: Не ни занимавайте с демокрацията, аз не вярвам в нея. Професорът изслуша дългата тирада, която между другото беше доста по-интелигентна от статията. Накрая каза: “Аз също не вярвам в демокрацията. Защото тя е първо процедура, която осигурява правото на избор. Човек не може да вярва в процедурите. Човек вярва в себе си, някой вярват в господ, други в съдбата. Важното е да имаш избор в какво и как да вярваш.”

Господа Мирчев, Енчев, Тодоров и Пантев, не сте в крак с времето. Отчаяните ви вопли се чуват само във вестници като „Комсомолская правда” в страната на Путин и Сталин. Краят ви отдавна е дошъл и връщане назад няма. И понеже сега не е като преди, и ние не сме като вас, вие можете да говорите каквото мислите. Можете дори да отидете в Москва.

Статията е на адрес: http://www.focus-news.net/?id=f7177

Безредици точно навреме

 13 август

Огромна група хора, въоръжена с подръчни и не толкова подръчни средства, тръгна из един квартал. Нормално е в средата на ленивия месец август това да стане едно от основните събития за всички медии. Нормално е също така, когато тълпата крещи „Смърт на българите”, това да предизвика силни чувства в населението. А когато тази картина се вижда в новините на всички телевизии, ефектът е огромен. Села и градове настръхват и вероятно темата за „мръсните цигани, които искат да колят българи” става номер едно във всяка кръчма, пейка или пенсионерско събиране. Циганите стават за часове отново враг и проблем номер едно на българското общество. А всеки проблем си има решение. Има някои странни неща около циганските протести в „Красна поляна”. Скиновете, които са причината за протеста, май ги няма. Никой не знае защо точно протестират ромите. На фона на това полицията се държи съмнително безучастно. Другото подозрително е, че това се случва около два месеца преди местните избори. Проблемът с ромите и въобще със сигурността на гражданите е един от най-болезнените и чувствителните. Жителите трудно могат да решат дали кметовете, за които ще гласуват, могат да се справят с това или задачата е за централната власт. Те просто искат решение и то трябва да бъде достатъчно безапелационно и крайно. Зрителите в цяла България виждат изпъплянията на ромите. Страхът на живеещите в същия квартал българи е съвсем разбираем и прибавя още повече напрежение и желание за крайности. Ефектът едва ли щеше да бъде толкова силен, ако бунтът беше във „Факултето” или някое друго циганско гето. Това е разликата между всички други цигански работи и тази. Преди ромите или си ги правеха в техните гета, вън от нашите улици, или поне не смееха така открито да станат срещу българите. И нормално всеки остава с впечатлението, че циганите толкова са се разпищолили, че се налагат крайни мерки или те наистина ще ни колят.В българския политически живот не липсват готови хора да вземат тези крайни мерки. И така възниква въпросът дали тези ситуации не са проектирани като част от нечия кампания за местните избори. Заподозрените са няколко. Разпалването на такъв тип напрежение убеждава избирателите, че призивите на партиите, които си служат с ксенофобски и националистически похвати са съвсем на място. „Атака” учудващо мълчи. Това разбира се не означава, че те са вън от създалата се ситуация. Специфичното силово присъствие на Бойко Борисов също е сигнал. ГЕРБ като символ на силната ръка с мускули, но без кадифена ръкавица, също може да печели от това. Кметът на София определено може да изиграе ролята на човекът, който налага ред и респектира разбунтувалите се роми. Преди време, например, администрацията на общината забрани на ромите да се качват с каруците си по основните пътни артерии на София. Особено е и присъствието на Цветелин Кънчев като усмирител на бунта. Лидерът на „Евророма” напоследък изпитва остра нужда от публични изяви. Освен това той е известен с това, че може да осигурява определен брой ромски гласове на сили и кандидати, които имат нужда от тях и могат да си ги позволят. Волно или неволно, ромските бунтове са едно напомняне на всички, че Кънчев все още може да свърши подобна работа. Може би е малко клиширано, но е факт, че подобно напрежение отмества вниманието на обществото от ежедневните проблеми. На практика благодарение на бунтовете темата за рекордната инфлация и поскъпването на всички стоки е изместена като топ новина за медиите. В този смисъл правителството също печели от сигуацията. Въпросът за това дали ромите имат право на протест и какъв е този протест е съвсем друг. Правата на гражданите включват и правото им на протест и всяка демократична държава уважава това. Проблем за обществото може да бъде моментът на ромския бунт и неговия непредизвикано висок интензитет. Защото използването на подобни похвати в кампаниите е опасно и на практика е срещу интересите на гражданите. Просто никой не знае кога една заплаха „Да колим българите” се превръща в реалност. А тогава връщане назад няма.