Няколко съвета към Марио Драги от брега на Арабско море

Днес мислех да пиша за една от провинциите в Пакистан – Балочистан, която е вероятно един от символите на разделението и безизходицата в тази страна. Всички беше готово в главата ми – заглавие, цифри, факти. Планът обаче се промени. Както винаги се оказва (или почти винаги) нещата има и по-светла страна. В почивния ден тук решихме да преборим депресията и да отидем до морето, малко извън Карачи.

Стигнахме до странно място, пуст плаж с две редици различни бунгала, в които, по-късно се оказа, няма ток. Морето, целият залив много приличаше на тези по българското Черноморие. И точно когато започнах да си мисля, че красивия плаж с топло море е несъвместим с тази държава, се появиха три момчета. Някъде на моята възраст, около трийсетте. За голяма изненада ни предложиха бира, не безалкохолна, а с алкохол. И както обикновено, това дава повод за повече от куртоазен разговор. Откъде си ти, пита единият, от България, казвам аз. “Сигурно живееш в София”. Лек шок, някакъв тип, на края на света знае коя е столицата ни. ‘Пич, имате едно питие, с боровинки ли беше, гъсто, след половин чаша те отрязва”… Втори шок – в Пакистан някой ми говори вероятно за вишновка…. “Абе какво прави Христо Стоичков, онзи Баджо как ви взе мача на онова световно, 19994 или 98 беше?” 1994, казвам аз, като се опитвам да вляза в разговора, който очевидно е изцяло на моя територия. Ама вие тук гледате футбол, няма ли само крикет, питам. “Пич, аз съм фен на Ливърпул от 14 години, като изключим онзи финал в Истанбул, съм свикнал на провалите, но това е велик отбор”, ми казва един от пакистанците, който се изхранва като прави интернет сайтове. Аз съм от Реал Мадрид, и точно сега знам какво е да си разочарован, опитвам да намеря футболно съчувствие. “Изглежда, че май Мауриньо си тръгва”, ми отговаря друг от тримата. И после взаимно си допълваме репликата: голям треньор, не истински кучи син. Врязвайки се с тоталното невежество, присъщо най-вече на европееца, питам какви са другите спортове тук. “Имаме някакви, имахме двама шампиона по скуош. Бяха един след друг, почти 20г. доминираха, толкова силни, че накрая никой не искаше да играе с пакистанци.”

Не знам точно как, но стигаме до темата с Европейски съюз. Не ми е минавало през ума да я повдигам, защото бях сигурен, че няма да ме разберат и ще убия разговора. “Немците искат да наложат своя начин на функциониране, но няма да стане. Единственият човек, който може да спаси еврото и ЕС, е Марио Драги.”, ми казва друг от пакистанците, който работи в офис на банка. Добре че отпивам от бирата, за да не ми падне ченето на мокрия пясък. “Пич, само трябва да спре да трупа всичко в централната банка, така няма да стане. Може би така ще спаси Кипър, но какво ще стане с Испания”, ми казва същият пакистанец. Другият ме застрелва с репликата: “Европейците са още в състояние на отрицание и не искат да разберат, че ситуацията е различна и има криза”. “Немците поемат целия риск на ЕС и покриват всичко, може би, защото така обичат – те да водят”, включва се другият. Отпушвам дълбоко от местната трева, която току що са ми подали. Първоначално отказах, но после реших да дръпна, за да не ми личи колко съм шокиран от темата на разговора – ЕС, мястото – пуст плаж около Карачи, Пакистан.

“Имран много ми харесва, защото е честен  политик, но той тотално не знае какво говори. Не можеш да правиш социална държава, когато имаш такъв дефицит като нашия”, казва момчето, което работи в банка.. “Мен пък ме плаши, като го слушам какво говори понякога, уж е светски, а утре може да осъмнем с шариата с него”, казва компютърния специалист. “Абе не можеш да ходиш и да обясняваш глупости, тоя няма идея”, прекъсва го другия, който работи в семеен бизнес. Добре, а кое е най-важното нещо сега за Пакистан, питам аз, като сам предполагам, какъв ще бъде отговорът: сигурността.

Добре, кажи ни ти какво мислиш, казва ми единият. Замислям се, че това е от серията въпроси, които са ни обучавали винаги да избягваме. Пускаш нещо любезно, че си гост в тази държава и продължаваш. В този разговор, обаче очевидно нямаше място за такива клиширани глупости. Хората са ме черпили бира, в държава, където алкохола е забранен, аз ще им говоря небивалици. Мога да си представя до някъде какво ви е и в моята страна нещата вървят бавно, но всичко става стъпка по стъпка. Нищо няма да стане утре. Само не мога да разбера как използвате всяко различие, за да го превърнете в линия на разделение, казвам аз. Дори след 20 г преход при нас още се говорят глупости преди избори. Но важното е да не се прекрачват някои граници, след които няма връщане. А между другото нашите избори тази година са един ден след вашите. “Ще има ли сблъсъци”, пита ме този, който работи в семеен бизнес. Предполагам, че не, но като отвориш български вестник, имаш чувството, че това, което не трябва вече е ударило вентилатора и продължава да хвърчи навсякъде.

Хайде, ще се видим в Карачи, казва единият. Решавам и аз да съм директен: Ние сме в особено положение, поглеждам към въоръжената охрана, която ни пази. Съжалявам, но сме като заложници на глупостите в собствената ви държава, не можем да мърдаме много…”Знам какво имаш предвид, при всяка избухнала бомба се надяваме, да няма убит чужденец, а да са от наште, защото иначе положението ще стане страшно”, ми казва пакистанеца. “Ако стане нещо с някой’ от вас, за всички ще стане ясно, че никой не може да гарантира сигурност тук.” Така завършва една от най-странните ми срещи тук, на пуст плаж, с много бараки, в които няма ток, с няколко съвета за шефа на ЕЦБ Марио Драги и ясната идея, че светът е много малък и дори на пръв поглед всичко да е много различно, всъщност не е. И естествено: да не играя скуош с пакистанци, защо ще ме бият с много.