Сергей Антонов срещу Гоце

 03.08.2007

Смъртта на Сергей Антонов не се превърна в особено събитие за българските медии. Никой не се трогна от това, че с тази смърт на практика си отиде един от хора, които може би знаеха каква е ролята на България в атентата срещу папата.

Смъртта на Антонов обаче дойде в момент, в който много хора от бившите тайни служби на комунистическа България се опитват да обяснят, че са служили на страната и родината. Най-известният говорител на тази теза е президента Първанов, който се оказа част от същите тези служби. Решаването на  проблема с наследството на тези служби бе стопирано и провлачвано повече от 17 години и така той бе банализиран. Вече никой не се интересува от ДС и принадлежността  към нея не е проблем за спечелването на избори.     

  

Състоянието, до което беше докаран Сергей Антонов и начинът, по който той си отиде, е един брутален и смразяващ повод да се припомни на българските граждани какви неща е вършила Държавна сигурност за родината.

Сергей Антонов стана символ на обвиненията, че България е участвала в атентата срещу папа Йона Павел Втори. Това петно остана не върху Милко Балев, Тодор Живков или някои от генералите от ДС. Това петно остана върху България, българските граждани и върху самия Сергей Антонов. Благодарение на усилията на офицерите и генералите от ДС, които запазиха влиянието си след 1989 г. всъщност се случиха две неща. Първо, истината за участието и ролята на българските комунистически служби в атентата остана скрита. И второ, България като държава не намери сили да се отърси от това обвинение.

България е все още отговорна и за още едно полезно за родината дело – убийството на българския дисидент Георги Марков. По сходен с атентата срещу папата начин срамът остана за нас, не за ДС. Чадърът, който е убил писателя не е кръстен „чадърът на КГБ/ДС”, а навсякъде по света е известен като „Българския чадър”. С това име той вече присъства в учебниците по история, в игралните и научните филми. По познат сценарий всички опити да се стигне до реални фигури, отговорни за това убийство, завършиха неуспешно.

Това са само два примера за дейността на ДС. Когато някой се опитва да убеди българското общество как тези служби и хората, които са работили за тях са работили за България, той всъщност казва: България уби Георги Марков, България има някаква неясна роля в атентата срещу папата. По този начин както и с усилията всяка информация за ДС и дейността й да бъде скрита, всъщност една шепа хора целят нещо. Този кръг иска няколко поколения българи да поемат вината за това, че същият този кръг са искали с убийства да поддържат един репресивен строй, в който между другото, тези личности са получавали всичко.

И ако до сега няма информация, че историкът Първанов има участие в тези две родолюбиви акции на ДС, то определено има достатъчно факти за това, че той прикрива тези репресивни служби от миналото. С признанието си, че и да е знаел, че е вербуван от ДС, щял да постъпи по същия начин, а именно да се съгласи, той не само обезсмисли спора дали наистина е бил агент, но на практика още един път реабилитира ДС и прехвърли отговорността за престъпленията й върху държавата България.

Сергей Антонов си отиде без да стане ясно кой го жертва – италианските прокурори, ДС или КГБ. Едно е ясно, българското общество не участва в заговор срещу Папа Йоан Павел Втори, не уби един от талантливите си писатели, нито пък жертва един от своите граждани Сергей Антонов. И в този смисъл ние българите нямаме интерес от захаросването на злокобната дейност на ДС и представянето й като дълбоко патриотична организация. Ако има подобен интерес, той е личен и не трябва да бъде заявяван като обществен. А когато има конфликт между личния и обществения интерес, елементарният политически морал изисква частният да отстъпи и да се оттегли.

Връщат се от Будапеща, където учат безплатно политология и започват проблемите…

Това е един пост особено за онези, които са учили в Central European University

Човек никога не знае в каква голяма илюзия живее. До днес аз живях с мисълта, че идеята за лошия Запад и упадъчната му култура е на изчезване. Че огромният поток от неограничена свобода и шарена информация просто изми по безапелационен начин странната идея, че да четеш и знаеш повече, да избираш от повече, пиейки Кока Кола, или каквото решиш, а не фалшив Алтай, е лошо. Смятах, че само най-големите изкопаеми или умствено увредени хора могат да мечтаят за времената, когато всичко беше еднакво и задължително. Признавам си, че лично аз винаги съм изпитвал силни съмнения към Русия като държавна и политическа система и най-вече като фактор в българската история.  

В последните два дни агенция „Фокус” публикува огромна статия от руския вестник  „Комсомолская правда”. Заглавието е повече от интригуващо: Нашите братя-българи: Предадохме Русия, но я обичаме! В нея журналистката прави интервюта с известни българи – историци, социолози и както някои обичат да казват – „обикновени хора”. Очаквано всички те се кълнат в любов към Русия.

Ужасяващата част от статията не засяга толкова русофилските настроения в България. За част от интервюираните и най-вече за журналистката основния проблем е, че България е поела по пътя на либералната демокрация от западен тип, както казваха по-рано. Загърбила е Сталинската народна демокрация и е „попаднала в ръцете на САЩ”.

Аз лично никога не съм имал илюзията, че Русия и големи части от руското общество някога са забравяли тоталитарните и имперските си рефлекси. Затова и отношението ми винаги е било съвсем еднозначно. Освен това гражданите в Русия, да си признаем, едва ли имаха голям шанс да живеят в либерална демокрация, за да могат да осъзнаят предимствата на нормалния човешки избор. Проблемът е, че българи решават да хленчат за посоката на България. Имена като Волен Сидеров, Велизар Енчев и Михаил Мирчев са известни с проруската си ориентация. Но едно е да имаш проруска ориентация, съвсем друго е да си живееш в 50-те и 60-те години на 20-и век, зивестни със своето мракобесие. Мога да приема русофилите, но не и когато те са със замъглени от омраза към една система мозъци, осъждат правото ми на избори и свобода.

/Подарък на завършилите Central European University, Будапеща/

Михаил Мирчев дори стига до там да обяснява как циганите ходят в Будапеща и учат безплатно при Сорос. Там те ги учели как да угнетяват и когато се върнели, започвали проблемите.

Аз имах желанието и късмета да уча в този университет. Това което получих там не е способност да угнетявам подтиснатите роми. Получих достъп до научна литература и познания. Тях не можах да ги получа в България именно защото българската образователна система все още функционира по руски маниер – наизусти, но не разбери. При нея никой няма нужда да чете, трябва да помни.

Като чета какво е казал Михаил Мирчев, който между другото е и преподавател, съвсем не се изненадвам, че трябваше да отида в Будапеща. Между другото там, за разлика от Русия и от аудиторията на г-н Мирчев можеш съвсем спокойно да критикуваш всичко. В една от първите лекции там един мой колега стана и каза на австрийския ни професор: Не ни занимавайте с демокрацията, аз не вярвам в нея. Професорът изслуша дългата тирада, която между другото беше доста по-интелигентна от статията. Накрая каза: “Аз също не вярвам в демокрацията. Защото тя е първо процедура, която осигурява правото на избор. Човек не може да вярва в процедурите. Човек вярва в себе си, някой вярват в господ, други в съдбата. Важното е да имаш избор в какво и как да вярваш.”

Господа Мирчев, Енчев, Тодоров и Пантев, не сте в крак с времето. Отчаяните ви вопли се чуват само във вестници като „Комсомолская правда” в страната на Путин и Сталин. Краят ви отдавна е дошъл и връщане назад няма. И понеже сега не е като преди, и ние не сме като вас, вие можете да говорите каквото мислите. Можете дори да отидете в Москва.

Статията е на адрес: http://www.focus-news.net/?id=f7177

Безредици точно навреме

 13 август

Огромна група хора, въоръжена с подръчни и не толкова подръчни средства, тръгна из един квартал. Нормално е в средата на ленивия месец август това да стане едно от основните събития за всички медии. Нормално е също така, когато тълпата крещи „Смърт на българите”, това да предизвика силни чувства в населението. А когато тази картина се вижда в новините на всички телевизии, ефектът е огромен. Села и градове настръхват и вероятно темата за „мръсните цигани, които искат да колят българи” става номер едно във всяка кръчма, пейка или пенсионерско събиране. Циганите стават за часове отново враг и проблем номер едно на българското общество. А всеки проблем си има решение. Има някои странни неща около циганските протести в „Красна поляна”. Скиновете, които са причината за протеста, май ги няма. Никой не знае защо точно протестират ромите. На фона на това полицията се държи съмнително безучастно. Другото подозрително е, че това се случва около два месеца преди местните избори. Проблемът с ромите и въобще със сигурността на гражданите е един от най-болезнените и чувствителните. Жителите трудно могат да решат дали кметовете, за които ще гласуват, могат да се справят с това или задачата е за централната власт. Те просто искат решение и то трябва да бъде достатъчно безапелационно и крайно. Зрителите в цяла България виждат изпъплянията на ромите. Страхът на живеещите в същия квартал българи е съвсем разбираем и прибавя още повече напрежение и желание за крайности. Ефектът едва ли щеше да бъде толкова силен, ако бунтът беше във „Факултето” или някое друго циганско гето. Това е разликата между всички други цигански работи и тази. Преди ромите или си ги правеха в техните гета, вън от нашите улици, или поне не смееха така открито да станат срещу българите. И нормално всеки остава с впечатлението, че циганите толкова са се разпищолили, че се налагат крайни мерки или те наистина ще ни колят.В българския политически живот не липсват готови хора да вземат тези крайни мерки. И така възниква въпросът дали тези ситуации не са проектирани като част от нечия кампания за местните избори. Заподозрените са няколко. Разпалването на такъв тип напрежение убеждава избирателите, че призивите на партиите, които си служат с ксенофобски и националистически похвати са съвсем на място. „Атака” учудващо мълчи. Това разбира се не означава, че те са вън от създалата се ситуация. Специфичното силово присъствие на Бойко Борисов също е сигнал. ГЕРБ като символ на силната ръка с мускули, но без кадифена ръкавица, също може да печели от това. Кметът на София определено може да изиграе ролята на човекът, който налага ред и респектира разбунтувалите се роми. Преди време, например, администрацията на общината забрани на ромите да се качват с каруците си по основните пътни артерии на София. Особено е и присъствието на Цветелин Кънчев като усмирител на бунта. Лидерът на „Евророма” напоследък изпитва остра нужда от публични изяви. Освен това той е известен с това, че може да осигурява определен брой ромски гласове на сили и кандидати, които имат нужда от тях и могат да си ги позволят. Волно или неволно, ромските бунтове са едно напомняне на всички, че Кънчев все още може да свърши подобна работа. Може би е малко клиширано, но е факт, че подобно напрежение отмества вниманието на обществото от ежедневните проблеми. На практика благодарение на бунтовете темата за рекордната инфлация и поскъпването на всички стоки е изместена като топ новина за медиите. В този смисъл правителството също печели от сигуацията. Въпросът за това дали ромите имат право на протест и какъв е този протест е съвсем друг. Правата на гражданите включват и правото им на протест и всяка демократична държава уважава това. Проблем за обществото може да бъде моментът на ромския бунт и неговия непредизвикано висок интензитет. Защото използването на подобни похвати в кампаниите е опасно и на практика е срещу интересите на гражданите. Просто никой не знае кога една заплаха „Да колим българите” се превръща в реалност. А тогава връщане назад няма.

Става все по-трудно да бъдеш десен избирател

22.08.2007

Ако това да бъдеш десен означава да симпатизираш на някоя дясна партия и да гласуваш за нея и нейните кандидати на парламентарни, местни и други избори, то тогава в България става все по-трудно да си десен.

Десните партии правят всичко възможно да объркат хората, които искат да намерят представител в тяхно лице. На тези избори те вероятно са завладени от страха да не се повтори шамарът от изборите за европейки парламент. Иначе трудно може да се намери смислено обяснение на въпроса защо копират чужди изборни тактики и се присламчват към нетипични кандидати, които до вчера са критикували. Тава, което десните партии всъщност правят, е да изтрият последните маркери, по които малкото им привърженици ги разпознават. Естествено е вярно, че десният фланг на българската политика се нуждае от нови и свежи идеи, които да привлекат избирателите. Проблемът е, че с простото изоставане на старите маркери, не се изграждат нови. Напротив, създава се впечатлението за безпринципност, безидейност и паника. А именно това отблъсква избирателите най-много.

В последните няколко седмици СДС с огромна лекота и бързина реши да се раздели с две от характерните си тези. Партията е в опозиция и е нормално една от темите й да е вързана с критика към ДПС като най-открито корумпираната партия в България. С идеята да се подкрепи кандидата на ДПС не къде да е, а в Кърджали, СДС е на път да се откаже от възможността да критикува модела на политически и икономически връзки на Доган. По какво СДС ще се различава от БСП и НДСВ? Партиите от коалицията са в особеното положение да виждат безобразията на хора от ДПС, но охотно да се възползват от електоралния й потенциал. Същото иска да направи и СДС. Синята партия дори и да подкрепи печелившия кандидат Хасан Азис няма да спечели, просто ще усети мириса на шампанско от победата. Колкото и това да липсва на партията в последните години, загубата на различимост и принципност ще много по-голяма от евентуалните печалби.

СДС е на път да изостави и още една от емблематичните за българската десница тези – политиката без ДС и ченгета. СДС – Русе реши, че може да преглътне кандидата за кмет на ГЕРБ заедно с неговото минало от ДС. Цената както винаги не е много висока – няколко места в листата за общински съветници на ГЕРБ. Дори и да ги получи, с този си ход организацията на практика прати СДС редом до Първанов, БСП и Бойко Борисов. Само те не се трогват да отидат на избори с кандидати и досиета от ДС.

В подобен стил Демократическата партия също изоставя един от принципите на десницата. ДП, вероятно под въздействието на ДСБ, предлага баскетболния треньор Тити Папазов за кмет на София. Тази кандидатура тип „Йордан Лечков” е обратно на всичко, което десните партии говореха за Бойко Борисов. Трябва човек с опит, който да знае какво е община, не стига само да е популярен, беше тяхната теза. Това звучеше логично и много дясно. Сега се залага на атрактивния тип кандидат, който обаче сигурно е влизал в общината само като гост на кмета. По какво се различава Тити от основния си опонент Бойко Борисов? Той със сигурност е по-хрисим и човечен. Това обаче едва ли е достатъчно. С подобна кандидатура десните партии губят възможността да говорят една от най-десните тези, че в политиката трябва да се избира не този който е най-атрактивен, а този, който е най-компетентен. Тити е симпатичен, но уви – като експертен потенциал да управлява общината с Бойко Борисов са почти близнаци.

Така всъщност десните партии затриват последните черти от своята политическа физиономия. Другият проблем е, че като приемат странни принципи, те предават и последните си много верни избиратели. Как може избирателят да гласува за десните партии, когато те започват да се държат като опонентите си? Как да гласуват за тях, когато те са толкова устремени към победа, че чак загубват образа си и вече гражданите не могат да привидят в тях дори гласуване „за по-малкото зло”?

Махалото отива наляво

 13.09.2007

От няколко години наблюдаваме потъването на десния фланг на партийната система. Липсата на разбираеми, смислени идеи и сушата на атрактивни политически лица от тази част на политическото пространство вече не е изненада. Злата участ на политическите противници радваше както част от левите избиратели, така и групи от левите политици. Те просто се радваха на електоралната си победа – малко повечето спечелени гласове. Както те, така и политиците от десния спектър, не обърнаха внимание на прогнозите, че дългосрочната немощ на единия край на партийната система рано или късно ще доведе до обща криза на партийността в държавата.
 
Последните месеци показват, че тази прогноза вече се сбъдва. Ако има махало, което люлеейки се разбива всяка структура, която му се изпречва, то това махало вече е в зоната на левите. Проблемите на основната и до скоро единствена партия в лявото пространство – БСП стават все по-сериозни. Събитията от последните месеци са само симптоми на сериозна криза в партията. Това може би звучи добре в ушите на десните избиратели и антикомунистите, но всъщност  проблемът на лявото е проблем и на България и партийната система, по същия начин, по който е упадъка на дясното.
 
БСП вече има няколко съвсем видими проблема, които доскоро бяха типични за десните. Това са електоралната нестабилност и абсолютната липса на нови идеи. Заедно с тях е и, разбира се, най-видимият през последните месеци – невъзможността на партията да издигне кандидати, които са достатъчно конкурентноспособни.
 
Електоралният проблем на БСП е може би най-лесно различим. От 1997 г. насам без значение дали губи или печели, БСП получава винаги по-малко от очаквания брой гласове. Пример за това и сегашното коалиционно правителство, което всъщност дойде след като през 2005 г. социалистическата партия получи гласове достатъчни само за 82-а народни представители. Тогава очакванията бяха, че БСП ще спечели поне 100 или дори над 120 места и ще може да управлява сама. 
 
Изразен в абсолютни числа вотът за БСП става все по-нестабилен и колеблив. До момента спасението за БСП беше ниската избирателна активност и относителната дисциплинираност на левия електорат. Известно е, че повечето от гласоподавателите на БСП приемат гласуването като морално задължение към партията и държавата. Въпреки това, сравнението на резултатите на социалистите през годините е показва започнал процес на електорална немощ. От 90-те до 1997 г. БСП редовно получаваше около 2 млн. гласа. През 1997 г. те паднаха под 1 млн., а през 2005 г. бяха около 1,1 млн. На изборите за Евродепутати БСП удари абсолютния минимум от малко над 410 хиляди гласа.
 
Въпреки че последните избори за европейски парламент не могат да дадат реална представа за електоралното състояние и потенциал на социалистите, те са ясен знак, че техните избиратели вече не са толкова дисциплинирани и последователни. От друга страна една разлика от около 1,5 млн. гласа не може да се обяснява само с липса на мобилизация. Ясно е, че има и огромна жива загуба на гласове, която от избори на избори се превръща в тенденция. И тя заплашва в един момент за смъкне столетницата в по-долна група политическа сила.
 
Тази слабост не е особено учудваща, ако се погледнат посланията и политическите идеите на левицата. Последните опити на икономическия министър за псевдо регулиране на цените, както и царящата в БСП надежда, че цените на стоките ще паднат след оттеглянето на туристите от България, може би са само върха на айсберга. Ако си припомним и предизборните послания на социалистите, ще видим, че в тях няма някаква идея. „Европа за теб” беше толкова безлично, че можеше да бъде лозунг на всяка една партия или кандидат без да му донесе успех. Не може да се пропусне и специфичният контекст на това послание – опитът БСП да използва чалга певци, за да обясни какво мисли за Европейския съюз. Самата идея, че център на една кампания могат да бъдат концертите на певци, пък били те и много известни, показва нещо. Това означава, че партията не иска да говори на своите избиратели, че тя няма нуждата да им разкаже своите идеи и да поиска подкрепа за тях. 
 
Другият съвсем видим проблем в БСП е невъзможността на партията да издига и поддържа смислени и конкурентноспособни кандидати за избираеми постове. В момента БСП получава още по-тежък удар, който е доказателство за тази теза. Някои от кметовете от БСП не просто да се явяват като независими, а се отказват от подкрепата на партията и търсят опора в други партии или местни сдружения. Същевременно ръководството на социалистите издига лица като Бригадир Аспарухов, които са твърде неподходящи за поста, особено в конкуренцията на способните личности, с които БСП разполага. Нежеланието на някои политици в партията да се включат в т. нар. изборна битка показва, че в средите на социалистите просто вече не вярват в способността на партията да печели. Най-ярък пример за това, разбира се, са изборите за кмет на София. Никой от столетницата дълго време не се престраши да се изправи срещу Бойко Борисов. Това е странно тъй като при многото си загуби в столицата, БСП е имала по-добри резултати като брой гласове от вота за бившия главен секретар на МВР на частичните местни избори преди 2 години. Реално, този резултат на лидера на ГЕРБ не го прави такъв електорален мастодонт, от който една партия с традиции може да се плаши.
 
Това са няколко сериозни проблема за БСП, но те са само симптомите на много по-дълбоки и стари язви в партията. Някои от тях трябваше да бъдат решени още в началото на 90-те години, други пък са плод на междуличностните отношения в социалистическия елит от 2001 г. насам. По-конкретно партията има два стратегически възела.
 
Първият от тях е свързан с идеологическия облик на БСП и въпросът какви интереси представлява тя – на забогателите червени бизнесмени, бивши номенклатурчици, на изнемогващите, но верни и пенсионери или на хората живеещи в 21 век, за които социалната чувствителност е над всичко. 
 
Ако през 1990г. БСП беше партията на уморения социализъм, който не искаше да се предаде на либералната демокрация, то сега това съвсем не е ясно. Левите пропуснаха да решат няколко основни вътрешни въпроса: за или против реформи, комунистическа ли е, социалистическа или от типа „трети път” по подобие на лейбъристите. Така в нея останаха да членуват едновременно ортодоксални комунисти и социалисти, социално-чувствителни демократи и едри бизнесмени-работодатели. На фона на това „многоженство” на партията, въобще не е изненада, че партията не знае как да се държи, към кого и как да се обърне. Сега БСП е толкова шарена и многолюдна, че там нормалните идеи си пробиват път много трудно.

БСП отдавна заяви посока към социалдемократизиране, но това става твърде бавно. В момента партията е по средата на пътя и в нея продължават да се борят двете идентичности – на модерна лява партия и на партия представител на интересите старата номенклатура. Тези две идентичности обаче са почни несъвместими в нормалните партийни системи и БСП рано или късно ще трябва да извърви пътя докрай. 
 
Вторият стратегически проблем на социалистите е нещо, което може да се нарече висока персонализация на политиката в партията. В политологията има изследвания, които показват, че има голяма разлика между обвързаността на избирателите и симпатизантите с партията и с определени личности от партията. Личностите може да се ползват с голяма подкрепа, но тя много често започва да работи срещу единството на партията. По друг начин казано издигането в култ на определени личности в БСП в периода около 2001 г. и съсредоточаването на големи ресурси в тях, доведе до създаването на скрити и явни фракции. Фракционерството съществува във всяка партия, но то се превръща в проблем, когато интересите и идеите на различните групи започват да се различава твърде много.
 
Такова нещо явно се случва в БСП. През 2001 г. Първанов беше пуснат в битката за президент като че ли повече, за да бъде жертван. Неочакваният му успех обаче го превърна в супер силната фигура на БСП. Победата на президентските избори обаче извади този властови център извън БСП и така на практика се появи многовластие в партията. Различните центрове започнаха да водят тиха борба за налагане собствените си идеи. Всеки един от тях си избра и водач. Проблемът е, че тези хора имат различни амбиции както за себе си, така и за партията. Първанов например има амбицията да остане фактор в партията и да запази позициите на комунистическата номенклатура. Други представители имат съвсем ясно изразени икономически интереси, които се противопоставят отчасти на интересите на номенклатурата. Естествено, има и група, която иска да запази посоката на развитие на БСП и виждат себе си в един умерено ляв политически проект с бъдеще.
 
Проблемът е, че всеки един от тези центрове работи повече за себе си, отколкото за партията. Това естествено влияе на нейния краен продукт – политическите послания и идеи за управление. А това е вече проблем на цялото общество, защото БСП е в управлението. От друга страна, след срива на десните партии, реформаторското крило в БСП остава единственият политически играч, който може да се противопостави на опитите на тъмни субекти от миналото да се върнат на бял кон в публичното пространство и властта. Тази група има шанс да извади от руините на БСП една нормална социалдемократическа партия. В тази партия обаче няма място нито за Бригадир Аспарухов, нито за Румен Петков. Тя по-скоро би си сътрудничела с умерените десни, отколкото с крайно левите. 
 
БСП тръгна по пътя на десните партии, които също като нея се промениха навреме. Поради предаността на електората си и някои външни фактори, които се намесиха при десните, социалистическата партия все още има малко време да не изпадне от борда както това стана с другите партии от прехода. Битката в партията обаче е тежка. Ако победители в нея са хората с реформаторски възгледи, партията ще се промени и ще запази влиянието си. Ако спечелят представителите на старата номенклатура, БСП най-вероятно ще бъде изместена от друг политически проект. Този проект обаче със сигурност ще бъде по-отворен и реформаторски от старата БСП. С други думи, старите в БСП много трудно ще спечелят, но затова пък БСП може да загуби всичко.