Monthly Archives: January 2008

Учи мамо, за да станеш партиен член

В СДС са на път да променят старата поговорка „учи мамо, за да не работиш”. Според публикации в печата от днес в партията пишат нов устав. Една от новите точки в него е залагането на образователен ценз. Всеки член на партията трябва да има поне средно образование. Майките най-вероятно вече ще карат децата си калпазани да учат с думите „учи, мамо, за да станеш член на СДС”. Не е ясно какво става с тези, които вече са членове, а са с основно образование. Има два варианта или СДС ги изключва, като намалява още малко е без това не многолюдните си редици, или ги изпраща да учат във вечерни гимназии. 

Ако оставим на страна чисто комичния елемент, е странно как точно партията, която се бори против идиотските правила на комунистическото общество започна да прави нови. Естествено основният въпрос е защо? Ако хората в СДС си мислят, че основният проблем на партията е ниското ниво на членовете, ще ги разочаровам. Ако има проблем с членовете, той е, че те, първо са малко и второ – им е писнало от глупостите на хората от „Раковска” 134. Ако пък си мислят, че новият консерватизъм означава елитарност, отново са сбъркали. Времето на елитарните партии отдавна е отминало, дори и в България, която иначе се движи с малко закъснение. И основната причина за това е, че живеем в либерална демокрация, където за добро или лошо, всеки разполага с един глас по време на избори.  А СДС има нужда от гласове, като всяка нормална партия. Иначе може да се превърне в копие на една друга дясна партия, която живее, за да е в опозиция.

Надявам се хората в СДС бързо да се откажат от тази идея, защото тя първо противоречи на нормалните демократични ценности, а освен това не носи никакви позитиви за партията. Ако някой се чуди какво трябва да прави СДС, отговорът е само един – политика, а не правилници. А политиката се прави в парламента и от малки групи от хора, които искат да се занимават с това. Те точно трябва да са с добро образование, а не тези, които ги следват и избират. Това са основни правила на играта…

3 Comments

Filed under Политика

Поредното освобождение

Русия отново идва, отново с най-добри намерения.

Русия, а не само Путин, защото той всъщност е президент, депутат и бъдещ премиер на тази велика страна. Имайки предвид всенародната любов, която го обгражда, най-вероятно той е просто татушка.

Основният проблем на България е малко извън личните качества на Путин и странния политически модел, свързан с него. Нормално е да сме леко обезпокоени от това, че Първанов се е срещал с него поне седем пъти за последните 3 години, а толкова рядко ходи в Европа, че когато най-после отиде, се снима с Кадафи. По-важното обаче е защо идва Путин в България. И отговорите, поне тези, които са ни известни, са няколко.  

Първият естествено е проекта АЕЦ Белене и 4-те милиарда евро, които всички ние ще трябва да платим. И тъй като правителството избра руски изпълнител, ние ще ги платим на Русия.  Путин трябва да е сигурен, че тези дребни пари, с обещание за още, отиват в Русия.

Второ, станалият пословичен петролопровод. Всъщност задачата на Путин е по-скоро да ни убеди, че ще спечелим от него. Проблемът за България е, че все още няма гаранции  за това.

Особено важно за Путин е да напомни за близостта между двата народа, когато става дума за други, конкурентни тръбопроводи и други източници на газ и нефт, в които България може да участва. България има интерес от алтернативен източник, но Русия няма. Имайки предвид политиката на правителството по въпроса, Путин може да е спокоен.

Всичко е изпълнено и всички се радват на Българо-руската дружба. Отношенията ни – политически и икономически – са прекрасни. Политически – партията на власт БСП никога не е изпитвала смущение от контакти с по-рестриктивни, да ги наречем, режими. Това, че някакви страхливи наблюдатели на изборите не искат да бъдат убедени в тяхната честност на място, нас не ни интересува. Въпрос на вкус.

Не е въпрос на вкус, това, което и убедените русофили у нас знаят, че благодарение на пълната ни енергийна зависимост и странния бизнес в Русия, има голям дисбаланс в търговските ни отношения. По-просто казано, България купува от Русия стоки за 100 пъти повече пари, отколкото богатата Русия от нас. След започването на АЕЦ Белене цифрата най-вероятно ще нараства.  

По този начин 130 години след първото ни освобождение, Путин на практика ще постигне трето, почти пълно освобождение на България. Такова освобождение, за което даже руските царе и Сталин не са мечтали.  

Leave a comment

Filed under Политика

(Не)избирателна система на СДС

СДС мърда или поне прави опити. Използвам думата „мърда” защото това, което СДС прави, все още не прилича на координирани движения. Все още не личат ясна посока и цел.

СДС настоява за нова избирателна система. Първият проблем естествено е, че обществото и другите политически играчи трудно ще приемат промяна на такъв важен механизъм на политическата система като избирателната система, от една от малките опозиционни партии. Може да звучи неприятно за симпатизантите на СДС и ДСБ, но те вече са малки, дори незначителни партии в политическия живот. От тях почти нищо не зависи, те не са в голямата игра. След следващите избори единствената разлика между тях и партии като ССД и Новото време може би ще бъде славното им минало. Пламен Юруков е прав в нуждата от промяна на избирателната система и много от механизмите, по които се правят избори в България. Но малката партия, която на всичкото отгоре не се очаква да бъде особено силен играч в следващия парламент, трудно може да бъде чута.

Вторият проблем е, че такива предложения вече са правени. Правени са и то все от малки партии. Спомнете си единствения систематичен опит за промяна на избирателната система – престоялият избирателен кодекс на групата на Новото време, която не можа да прескочи 4% на последвалите избори през 2005 г. И естествено това беше схванато като опит за промъкване в парламента чрез смяна на правилата. Подобни подозрения има и към СДС сега. Те между другото са съвсем неуместни. Това, което предлага СДС, е силно непропорционална избирателна система, която дава предимство на големите партии. Естествено първият ефект, за който мога да си помисля аз е, че СДС не е от тях и има вероятност или да остане извън парламента, или да има по-малка парламентарна група. В този смисъл СДС и Пламен Юруков на практика работят срещу себе си.  

Другият проблем на идеята е, че в нея няма конкретно предложение. Тя е витиевата и странна. Едното предложение е да се дава бонус на партията, която мине 30 или 40%. Както ме попита една жена на една конференция, ами ако 2 партии минат тази граница? Това е сам пример за неяснотите в предложението на Юруков. Често казано, въпреки че се занимавам с избирателни системи, аз не съм чувал за така формулирана избирателна система. Подозирам, че става въпрос за система, която разпределя гласовете на няколко нива и така дава предимство на партиите, които са получили повече подкрепа. Въпросът е, че една сериозна партия не би оставила идеите на интерпретацията на другите. Предложението е неясно и затова няма големи противници. И естествено Бойко Борисов и Станишев са винаги готови да го подкрепят за около 40 минути при среща с Юруков. И нищо повече. 

Има, естествено и нещо друго. Ако погледнем какво излиза от СДС през последните месеци, това е една от малкото идеи на партията, ако не броим увлечението на Юруков по новият консерватизъм. Едва ли обаче тези идеи са от първичен интерес за гражданите, колкото и те да са в основата на доброто управление. С други думи, новият консерватизъм и избирателната система с преференциални листи няма да върнат СДС в първата писта. СДС трябва да предложи реална, опозиционна, смислена алтернатива на управлението. При странните политики на това правителство всяка опозиционна партия би имала много възможности. Ако не прави това, каквато и избирателна система да предложи, СДС трудно ще влезе в следващия парламент. А дори и да влезе, партията няма да има никаква тежест и отново ще играе ролята на безгласна опозиция в сянката на партии като АТАКА.

4 Comments

Filed under Политика

Нейчо Неев си има наследник…

Нефелно-дебилният, но пък честен вицепремиер и министър на транспорта в правителството на Любен Беров (1992-1994). Той изрече една от най-идиотските, но същевременно свръх точни диагнози за своето правителство и състоянието на държавата в онзи момент. Съвсем сърдечно той каза “Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”.  Днес неговият наследник министърът на регионалното развитие и благоустройството Асен Гагаузов се опита да ни обясни как всъщност България въобще не е била затрупана и въобще не е имало криза и пълна липса на организация.  Министърът предприе една от двете възможни и добре известни практики при положение, че си се провали. Едната е да започнеш да обясняваш как бедствие с такива размери не се е случвало в последните 60-70 години. Вторият изход е да обясниш, че цялата работа е много пресилена. Можеш да обясниш, че медиите са виновни (е сегашното правителство трудно може да ги обвини, защото все пак разполага с невиждан медиен комфорт преминаващ в откровен слугинаж).  Увлечен в тези семпли ПР тактики министърът обясни: „Е, и техниката ни не е на кой знае какво ниво…ама то кое ние на ниво, че това да ни е на ниво”. Остава да разберем какво роботи всеки ден г-н министъра Гагаузов? Защото по бледи спомени от около 2 години в неговата длъжностна характеристика май е залегнало точно това – нещата по пътищата да са на ниво.     Естествено има и още един въпрос: защо БСП все ни води такива министри, честни, прями, но малоумни..

1 Comment

Filed under Политика

Интелектуалните независимости

 16.07.2007

Интелектуалците са отново в политиката. Това беше внушението, което прозираше зад новините за групата интелектуалци, водени от Иван Гранитски, които желаят да подкрепят „успешни” кметове. Те подкрепят както „червени”, така и „сини”, дори май и „жълти” (до колкото ги има) кметове. В това едни хора може би видяха така бленувания „консенсус” в България и край на битката на цветове, край на партийната конфронтация. За мен обаче нещата изглеждат по-различно.

Опитвам се да оставя настрани имената и личностите на интелектуалците, които влизат в тази група и до колко те могат да бъдат определение като такива. Не мога обаче да избягам от един въпрос: защо интелектуалците трябва да подкрепят кметове и политически фигури. Нали интелектуалеца трябва да е загрижен предимно за духовното състояние на нацията, за моралните устои на обществото. Мисля си, че големият проблем на България е именно това – липсата на морал, огромната бездуховност в родителите и децата им, абсолютната загуба на т. нар. морални маркери – кое е зло, кое е добро, кое е красиво и нужно ли ни е то. Като си мисля за тези неща излиза, че българските интелектуалци имат сериозна работа от едно известно време насам. Защото моралът, красотата се възпитават и извън семейството чрез красиви книги, филми, картини, пиеси, срещи. Това е основата на социалната тъкан, както някои европейски интелектуалци обичат да казват. Тези хора трябваше постоянно да напомнят на българското общество, че животът не може да бъде единствено и само едно безмилостно състезание за пари, коли и апартаменти, в което правилата никога не са съществували. Моята лична оценка е, че Светлин Русев, Иван Гранитски и останалите, които искат да бъдат наричани  интелектуалци, въобще не помислиха за такива неща. Може би не са имали сили да изпълняват тази настина тежка функция? Лошото е, че сега, въпреки че всеки средно интелигентен човек усеща крещящата нужда от силен фронт срещу профанизацията, която ни превзема, задушава и ни оставя без бъдеще, тези наречени интелектуалци не правят това. Те подкрепят „успешни” кметове и се пазарят къде да изразят безценната си подкрепа.

Втората група въпроси, които произтичат от това странно и изненадващо интелектуално начинание са вече свързани с политиката. Какво е успешен кмет? Софиянски беше много успешен, но май не беше морален. И тук си задавам въпроса как един художник или писател решава кой кмет на малък град е успешен? Този кмет е открил нова библиотека, направил е общинско кино, защото няма друго? Аз за такъв кмет не съм чувал. Пък и Гранитски не спомена.

Най-рискованата и неприсъща на интелектуалеца част от това начинание идва с идеята тези кметове, ползвайки се с тази безценна подкрепа, да зарежат партиите си и да се явят на предстоящите местни избори като независими кандидати. Интелектуалците са по природа независими хора, нищо че тези членуват в партии. Но дали кметовете трябва да са независими? Да речем, че Светлин Русев, Иван Гранитски (да не забравяме,че и Първанов е вдъхновител на тази идея) са все още личности, които насочват общественото мнение и с тяхна подкрепа и влияние кметът с киното и библиотеката (той е все още силно имагинерен) е избран. Интелектуалците са победили противните на всички партии и са обърнали политиката наопаки. Всеки, който познава поне малко модела на община в България знае, че един кмет може да бъде много силен и да направи много неприятни неща на града си, ако не бъде контролиран. От друга страна, абсолютно всеки кмет може да бъде един провален и слаб кмет. Какво имам предвид. Според българския модел на община кметът е нищо без мнозинство в общинския съвет. Почти всичко голямо, което един кмет може да поиска да направи, се гласува от съветниците. Затова партийните кметове имат партийни листи от общински съветници. Тук е и ролята на омразните партии. Когато съветниците и кметът са от една и съща партия, те имат поне един общ интерес – да запазят името на партията, защото то ще им трябва. Партията със своите структури може да оказва влияние както на кмета, така и на съветниците да работят заедно.

Какво става, когато си издигнат от комитет на интелектуалци или местни бизнесмени? Понеже нямаш „своя” група съветници, започваш да търсиш съветник или група, готови да те подкрепят. Един по един, по няколко… Но всеки един от тези съветници има някакви интереси и нищо не може го накара да подкрепи кмета „безплатно”. Така интелектуалният и най-важното независим кмет става зависим не просто от една партия, а от много малки, дребни, а и често престъпни интереси.

Ако това изглежда твърде теоретично можем да погледнем Софиянски, който напусна кметството и се призна за безпомощен, когато трябваше да търси подкрепа не от една група, а от 3-4. Моделът „Софиянски” всъщност беше точно разпределяне на ресурси и угаждане на различни групи в общинския съвет, които бяха по-силни от партии и дори от интелектуалци. Такъв модел на управление ни предлагат на практика интелектуалците, вдъхновени от Първанов. Не знам дали това е нарочно, но със сигурност е опасно. Всички очаквахме, че по градовете ще се появят бизнес-инициативни комитети със свои кандидати, които ще оцапат общините и изборите. Никой обаче не очакваше това да започне от хората, които претендират, че са моралните стожери на нацията и разбира се от техният вдъхновител социалният интелектуалец Георги Първанов.    

Leave a comment

Filed under от стария блог - danielle