Интелектуалните независимости

 16.07.2007

Интелектуалците са отново в политиката. Това беше внушението, което прозираше зад новините за групата интелектуалци, водени от Иван Гранитски, които желаят да подкрепят „успешни” кметове. Те подкрепят както „червени”, така и „сини”, дори май и „жълти” (до колкото ги има) кметове. В това едни хора може би видяха така бленувания „консенсус” в България и край на битката на цветове, край на партийната конфронтация. За мен обаче нещата изглеждат по-различно.

Опитвам се да оставя настрани имената и личностите на интелектуалците, които влизат в тази група и до колко те могат да бъдат определение като такива. Не мога обаче да избягам от един въпрос: защо интелектуалците трябва да подкрепят кметове и политически фигури. Нали интелектуалеца трябва да е загрижен предимно за духовното състояние на нацията, за моралните устои на обществото. Мисля си, че големият проблем на България е именно това – липсата на морал, огромната бездуховност в родителите и децата им, абсолютната загуба на т. нар. морални маркери – кое е зло, кое е добро, кое е красиво и нужно ли ни е то. Като си мисля за тези неща излиза, че българските интелектуалци имат сериозна работа от едно известно време насам. Защото моралът, красотата се възпитават и извън семейството чрез красиви книги, филми, картини, пиеси, срещи. Това е основата на социалната тъкан, както някои европейски интелектуалци обичат да казват. Тези хора трябваше постоянно да напомнят на българското общество, че животът не може да бъде единствено и само едно безмилостно състезание за пари, коли и апартаменти, в което правилата никога не са съществували. Моята лична оценка е, че Светлин Русев, Иван Гранитски и останалите, които искат да бъдат наричани  интелектуалци, въобще не помислиха за такива неща. Може би не са имали сили да изпълняват тази настина тежка функция? Лошото е, че сега, въпреки че всеки средно интелигентен човек усеща крещящата нужда от силен фронт срещу профанизацията, която ни превзема, задушава и ни оставя без бъдеще, тези наречени интелектуалци не правят това. Те подкрепят „успешни” кметове и се пазарят къде да изразят безценната си подкрепа.

Втората група въпроси, които произтичат от това странно и изненадващо интелектуално начинание са вече свързани с политиката. Какво е успешен кмет? Софиянски беше много успешен, но май не беше морален. И тук си задавам въпроса как един художник или писател решава кой кмет на малък град е успешен? Този кмет е открил нова библиотека, направил е общинско кино, защото няма друго? Аз за такъв кмет не съм чувал. Пък и Гранитски не спомена.

Най-рискованата и неприсъща на интелектуалеца част от това начинание идва с идеята тези кметове, ползвайки се с тази безценна подкрепа, да зарежат партиите си и да се явят на предстоящите местни избори като независими кандидати. Интелектуалците са по природа независими хора, нищо че тези членуват в партии. Но дали кметовете трябва да са независими? Да речем, че Светлин Русев, Иван Гранитски (да не забравяме,че и Първанов е вдъхновител на тази идея) са все още личности, които насочват общественото мнение и с тяхна подкрепа и влияние кметът с киното и библиотеката (той е все още силно имагинерен) е избран. Интелектуалците са победили противните на всички партии и са обърнали политиката наопаки. Всеки, който познава поне малко модела на община в България знае, че един кмет може да бъде много силен и да направи много неприятни неща на града си, ако не бъде контролиран. От друга страна, абсолютно всеки кмет може да бъде един провален и слаб кмет. Какво имам предвид. Според българския модел на община кметът е нищо без мнозинство в общинския съвет. Почти всичко голямо, което един кмет може да поиска да направи, се гласува от съветниците. Затова партийните кметове имат партийни листи от общински съветници. Тук е и ролята на омразните партии. Когато съветниците и кметът са от една и съща партия, те имат поне един общ интерес – да запазят името на партията, защото то ще им трябва. Партията със своите структури може да оказва влияние както на кмета, така и на съветниците да работят заедно.

Какво става, когато си издигнат от комитет на интелектуалци или местни бизнесмени? Понеже нямаш „своя” група съветници, започваш да търсиш съветник или група, готови да те подкрепят. Един по един, по няколко… Но всеки един от тези съветници има някакви интереси и нищо не може го накара да подкрепи кмета „безплатно”. Така интелектуалният и най-важното независим кмет става зависим не просто от една партия, а от много малки, дребни, а и често престъпни интереси.

Ако това изглежда твърде теоретично можем да погледнем Софиянски, който напусна кметството и се призна за безпомощен, когато трябваше да търси подкрепа не от една група, а от 3-4. Моделът „Софиянски” всъщност беше точно разпределяне на ресурси и угаждане на различни групи в общинския съвет, които бяха по-силни от партии и дори от интелектуалци. Такъв модел на управление ни предлагат на практика интелектуалците, вдъхновени от Първанов. Не знам дали това е нарочно, но със сигурност е опасно. Всички очаквахме, че по градовете ще се появят бизнес-инициативни комитети със свои кандидати, които ще оцапат общините и изборите. Никой обаче не очакваше това да започне от хората, които претендират, че са моралните стожери на нацията и разбира се от техният вдъхновител социалният интелектуалец Георги Първанов.    

Leave a comment

Filed under от стария блог - danielle

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s